Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
„Споменах името му.“
— Няма ги очилата. Той носи очила. Казва се Джаяпракеш Муктанандаджи.
Двамата с Амрита спахме до девет сутринта. Не сънувахме нищо. Дъждът, тътнещ зад отворения прозорец, заличаваше всички сънища. Токът явно беше дошъл някъде призори, климатичната инсталация се беше включила, но ние така и не бяхме забелязали.
В единайсет Сингх прати кола, която да ни закара в полицейското управление. Щяха да прехвърлят там разговора, ако някой ни потърсеше в хотела. Отведоха ни в поредното прилично на пещера тъмно помещение в поредната тъмна сграда с вид на лабиринт. Бюрата бяха отрупани с огромни камари папки и пожълтели книжа, от които почти не се виждаха лицата на мъжете, сгърбени над пишещи машини явно още от времето на кралица Виктория. Часове наред ние с Амрита разглеждахме огромни албуми със снимки. След стотици женски лица започнах да се питам дали, ако видя Камахия Бхарати, изобщо ще я позная. „Да, ще я позная.“
Открихме само едно нещо. След като дълго се взирах в тъмната излиняла снимка на набит мъж в затворническо облекло, все пак разпознах мъжа в бежово, който ми беше счупил пръста.
— Но не сте сигурен, така ли? — попита Сингх.
— Не. Онзи беше по-възрастен, по-набит, с по-дълга коса.
Сингх изсумтя и връчи снимката на един от подчинените си, на когото нареди нещо. Така и не ми съобщи как се казва мъжът и защо навремето е лежал в затвора. „Звукът на тънка пластмаса, която се троши.“
В ранния следобед се върнахме в хотела и с изумление установихме, че на полицейския номер, който бяхме посочили във вестникарската обява, са се обадили над сто души. Никой не беше предоставил достоверни сведения. Полицията била поставила под наблюдение няколкото души, съобщили, че са видели на едно или друго място детето, но сержантът беше песимистично настроен. Според него били се обадили главно мъже и жени, които искали да ни продадат срещу сумата за наградата дете.
Затръшнах вратата, легнахме заедно с Амрита на леглото и зачакахме.
Не помня почти нищо от късните часове на онази сряда. В съзнанието ми ясно са се врязали образите, но те като че ли нямат нищо общо помежду си. Не мога да отделя някои от тях от сънищата, които ме преследват след онези дни.
Някъде в осем вечерта станах, целунах за довиждане Амрита, която се унасяше, и излязох от хотела. Изведнъж видях ясно какъв е изходът от положението. Смятах да тръгна из Калкута, да намеря капаликите, да им се извиня, да им кажа, че ще направя каквото искат, стига после да ми върнат бебето. Беше просто.
Ако не успеех, щях да издиря оная кучка, богинята Кали, и да я убия.
Помня, че вървях дълго пеш, после по някое време се озовах в такси и загледах лицата на минувачите по тротоара, сигурен, че само след миг ще зърна Камахия. Или Кришна, Или Дас.
После таксито спря под фикусовото дърво и зачака, зачака, а аз се прекатерих през острите шипове на оградата от ковано желязо и задебнах, приклекнал зад цветята покрай алеята. В къщата не светеше. Започнах да блъскам по щорите и вратите.
— Чатерджи! — крещях.
В къщата не светеше.
По едно време тръгнах покрай реката. В последните предзалезни лъчи над мен се извиси мостът Ховра. Улиците с настилка отстъпиха място на разкаляни пресечки и потънали в мрак бедняшки къщи. Около мен заподскачаха деца. Хвърлих им всички монети по джобовете си. Помня, по едно време се обърнах и видях не орляк малчугани, а няколко мъже, които вървяха след мен. Устата им мърдаха, но аз не чувах нищо. Мъжете застанаха на полукръг и с леко вдигнати ръце тръгнаха предпазливо към мен.
— Капалики? — казах обнадежден. Поне си мисля, че съм го казал. — Вие капалики ли сте? Кали? Капалики?
Те се поколебаха и се спогледаха — да си вдъхнат смелост. Взрях се в дрипите и изпосталелите им от глад тела — мускули, опънати в очакване, — и разбрах, че това не са никакви капалики. Или главорези. Или мафиоти. Това са най-обикновени прегладнели бедняци, готови да убият чужденец, за да му вземат парите.
— Добре! — провикнах се аз тогава.
Ухилих се. Не можех да спра да се хиля, макар и да усещах, че нещо остро пробива дупка вътре в мен. Последните няколко дни, нощта, Виктория — всичко се сливаше в някаква чиста радост.
— Добре! — извиках. — Елате насам. Елате насам, де.
Разперих ръце. Бях готов да ги прегърна. Бях готов да ги притисна в потните си обятия и с радост да разкъсам със зъби гърлата им с изопнати жили.
Мисля си, че бях готов да го направя. Не знам. Мъжете пак се спогледаха, започнаха да отстъпват назад и се скриха в потъналите в здрач улички. След като си тръгнаха, ми се доплака.
Не знам кога съм се озовал в малкия храм, дали преди или след срещата си с мъжете. Там имаше недодялана статуя на коленичила черна крава с червенобял гердан около врата. В мрака се стелеше дим, вътре имаше мъже, които клечаха, плюеха и ме гледаха ужасени. Някакво грохнало старче засочи краката ми и ме сграбчи. Май искаше да ми изуе обувките.