Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
Бяхме изминали две трети от двукилометровата пътека, която описваше окръжност, и наближавахме билото на възвишението над пътя, когато Ейб седна на една повалена бреза и се зае старателно да изтръсква камъчетата и клечките от обувките си. Аз седнах недалеч от него и се извърнах да погледна езерото, което бяхме заобиколили при залива.
— Ръкописът на Дас още ли е у теб? — попита внезапно Ейб.
— Да.
Ако го беше поискал, за да го пусне — със или без договор — в „Други гласове“, приятелството ни щеше да приключи.
— Хмммм — прокашля се Ейб и се изплю. — От „Харпърс“ правят ли ти въртели, задето не си написал статията?
— Не. — Чух някъде зад пътя кълвач. — Върнах им аванса. Настояха да покрият пътните и дневните. Мороу ги напусна, знаеш.
— Да. — Ейб запали пурата. Миризмата се вписваше чудесно в свежия есенен въздух. — Реши ли какво ще правиш с тъпата поема?
— Не.
— Не я публикувай, Боби. Никъде. Никога.
Той метна още пушещата клечка кибрит в купчината листа. Аз я вдигнах и я стиснах между пръстите си.
— Няма — отвърнах.
Известно време мълчахме. Излезе прохладен ветрец, сухите листа изшумолиха. Някъде на север една катерица се караше на някого, че е навлязъл в територията й.
— Знаеш ли, Боби, че в холокоста съм изгубил почти всичките си роднини? — попита най-неочаквано Ейб, без да ме поглежда.
— Не. Не знаех.
— Да. Мама се е спасила, защото двамата с Ян бяха в Лондон, щяха да ми идват на гости. Ян се върна, за да се опита да измъкне Моше, баба и останалите. Повече не го видяхме.
Не казах нищо. Ейб издиша към небето тютюневия дим.
— Говоря ти за това, Боби, защото после всичко ни се струваше неизбежно. Все си мислиш, че си могъл да промениш нещо, а не си го направил, например пропуснал си да направиш нещо и после всичко се е разиграло като по часовник. Нали разбираш?
— Да.
— Е, не е неизбежно, Боби. Просто е лош късмет, нищо повече. Никой няма вина. Никой освен гадните копелета, които се хранят от тези неща.
Мълчах дълго. Около нас се въртяха листа, които добавяха тъжната си хубост към килима по земята.
— Не знам, Ейб — казах накрая. На гърлото ми беше заседнала буца, беше ми трудно да продължа. — Аз съм виновен, как да не съм виновен. Заведох ги там. Не си тръгнах, когато видях колко налудничаво е всичко. Не отидох да проверя дали самолетът им е излетял. И изобщо не разбирам за какво става въпрос. Кой го е извършил? Кои са тези хора? Кой е Кришна? Какво спечели Камахия?… Къде се вписва тя? И най-вече, защо допуснах тъпата грешка да занеса на Дас пистолета, когато…
— Два изстрела — прекъсна ме Ейб.
— Моля?
— Каза ми, че вечерта, когато си ходил там, си чул два изстрела.
— Оръжието беше автоматично.
— И какво от това? Може би смяташ, че след като си пръснеш черепа, натискаш отново спусъка — за всеки случай? Така ли?
— За какво намекваш, Ейб?
— Ти, Боби, не си убил Дас. И Дас не е убил Дас. Някой от онези приятелчета, капаликите, вероятно е имал сметка да извърти нещата така. Онова копеле Кришна… Санджай… както и да се казва… може би е искал и той да бъде за кратко поет лауреат?
— Защо… — Замълчах и загледах как една чайка пикира над нас. — Но какво общо има с всичко това Виктория? О, Ейб, за Бога… какво е спечелил онзи, който я е убил? Не разбирам.
Ейб се изправи и отново се изплю. По костюма му бяха полепнали парченца кора.
— Хайде да се прибираме, а, Боби? Трябва да хвана автобуса за Бостън, а после проклетия влак.
Тръгнах пръв надолу по хълма, но Ейб ме сграбчи за ръката. Беше се вторачил в мен.
— Трябва да знаеш едно, Боби. Не е нужно да разбираш. Няма да разбереш. Няма и да забравиш. Не си мисли, че ще успееш… няма да успееш. Но трябва да продължиш нататък. Чу ли? Да живееш ден за ден може би, но да продължиш. В противен случай ония копелдаци ще победят. Не можем да го допуснем, Боби, Разбираш ли?
Кимнах, после се обърнах бързо и тръгнах по пътеката, която почти не личеше.
На втори ноември получих кратко писмо от следователя Сингх. Той ми съобщаваше, че заподозреният — Шугата Чоудури, няма да се изправи пред съда. Докато лежал в предварителния арест в „Хугли“, някой си бил разчистил сметките с него. Докато той спял, му натикал в устата хавлиена кърпа. До края на месеца жената — Деви Чоудури, щяла да бъде съдена. Сингх обещаваше да ме държи в течение. Повече не получих вест от него.
В средата на ноември, малко след като падна първият голям сняг от онази мразовита зима, прочетох отново ръкописа на Дас, включително последните сто страници, които не бях довършил в Калкута. Дас се оказа прав в краткото си обобщение: това беше вест за раждането на нещо. За да получите представа, ви препоръчвам „Второто пришествие“ на Йейтс Йейтс е бил по-добър поет.