Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— В Тампъл сега всеки може да влезе — рече председателят.
— Как така? — учуди се Морис.
— Прочети този рапорт. След като не вярваш на думите ми, дано повярваш на документите.
— Как! — възкликна Морис, като прочете рапорта. — Дотам ли докараха работата?!
— Продължавай!
— Преместват кралицата в Консиержери?
— Какво ще кажеш сега?
— Виж ти?! — възкликна Морис.
— Сега смяташ ли, че комитетът за обществено спасение е взел тази сериозна мярка ей тъй, от приумица някаква. Мислиш ли, че всичко това са празни работи?
— Мярката е одобрена — възрази Морис, — но няма да се изпълни, както не се изпълняват и десетки други мерки, вземани с щедра ръка.
— Хайде тогава, прочети и това — рече председателят. — И ще видим…
Той подаде на Морис още един рапорт.
— Това е разписка от Ришар, ключаря на Консиержери! — възкликна Морис.
— Предали са му я преди няколко часа — рече председателят.
Очевидно той имаше предвид кралицата. Морис се замисли.
— Комуната пипа здраво, да знаеш — продължи председателят. — Тя си е проправила широк и здрав път. Не се шегува, а спазва стриктно принципа на Кромуел: „Царете трябва да бъдат удряни по главата!“ Прочети и тази тайна заповед на министъра на полицията.
Морис се зачете.
„Тъй като сме уверени, че така нареченият Рицар на Мезон-Руж се намира в Париж и че той е бил забелязан на различни места, че лично е участвал в няколко заговора, заповядвам на началниците на всички секции да упражняват изключително строг надзор.“
— На това ще възразиш ли? — попита председателят.
— Принуден съм да ти повярвам, гражданино председател — отвърна Морис.
Той продължи да чете:
„Отличителните белези на Рицаря на Мезон-Руж: ръст метър и седемдесет, коса руса, очи сини, нос правилен, брада кестенява, брадичка кръгла, глас приятен, ръце нежни, възраст тридесет и пет — тридесет и шест години.“
При тези подробности странна мисъл светна в ума на Морис. Той си спомни младия мъж, който предния ден предвождаше мускадинците и бе спасил него самия и Лорен.
„Да не би да е той? — каза си на ума Морис. — В такъв случай доносът срещу мен, че съм говорил с него, в никакъв случай не би могъл да се нарече лъжлив. Само че не си спомням да съм му стискал ръката…“
— Е, Морис — рече председателят, — какво ще кажеш за всичко това?
— Ще кажа, че вече ти вярвам — рече Морис, скръбно замислен, тъй като от някое време насам, без сам да знае защо, той намираше всичко край себе си печално и мрачно.
— Не си играй с името, Морис — продължи председателят.
— Днес известността може да осигури живота ни. Лошото име, чуй ме добре, Морис, е равнозначно на предателство и подозрение, а гражданинът Ленде в никой случай не бива да допуска да го обвиняват и подозират.
Морис нямаше какво да възрази на тези думи. Той благодари на своя стар приятел и напусна секцията.
— Ох — прошепна си на излизане, — нека подишам малко чист въздух. Тези подозрения и борби вече много започнаха да ми дотягат. Да ида за малко там, където би ми олекнало, при невинността, при радостта, при Женевиев…
Морис се запъти към старата уличка Сен Жак.
Когато стигна в кожарницата, завари Женевиев, изтощена от нервна умора. Тя беше в шок. Димер и Моран се опитваха да я свестят.
По тази причина, вместо да го пусне както обикновено, слугата му прегради пътя.
— Кажи им, че съм аз — каза Морис, раздиран от безпокойство, — и ако тогава Димер не може да ме приеме, ще си отида.
Слугата влезе в павилиончето. Морис зачака в градината.
Той забеляза веднага, че в дома на Димер имаше нещо необикновено. Във фабриката работниците ги нямаше, те бяха напуснали работа и нервно сновяха наоколо.
Димер лично излезе да посрещне Морис.
— Влезте — рече той, — влезте, драги Морис. Вие не сте от хората, за които можем да затворим вратите си.
— Но какво е станало тук? — попита Морис.
— Женевиев е болна — отвърна Димер. — Много е болна. Непрекъснато бълнува.
— О, Боже мой! — извика момъкът отчаян, че и тук среща смут и теглила. — Какво й е?
— Нали знаете, драги — отвърна Димер, — от женските болести никога никой не разбира, особено пък съпругът…
Женевиев лежеше на дълъг диван. Близо до нея стоеше Моран, който поднасяше под носа й някакви шишенца да диша от тях.
— Как е? — попита Димер.
— Все още така — отвърна Моран.
— Елоиз, Елоиз! — шептеше Женевиев с побелели устни.
— Елоиз ли? — попита учуденият Морис.
— О, Боже мой, да! — отвърна Димер. — Вчера Женевиев е имала нещастието да излезе и да срещне онова клето момиче, Елоиз Тизон, което откараха на гилотината. И оттогава — пет-шест страшни шока, все нейното име повтаря!