Смъртта на Некроманта
- Автор: Уелс Марта
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта на Некроманта». Краткое содержание книги:
МАРТА УЕЛС е родена във Форт Уърт, Тексас и получава бакалавърската си степен по антропология от Университета „А&М“ в Тексас. Авторка е на два предишни романа, „Град от кости“ и „Огненият елемент“. Живее със съпруга си в Колидж Стейшън, Тексас
Тогава ръката се дръпна и изчезна в дупката на комина, която бе твърде малка за да се побере в нея. Балонът се придвижи в обратна посока по каменния комин и изчезна след като стигна до тавана.
Никола усети, че коленете му треперят и единственото, което го задържаше прав, беше масата, на която се беше подпрял. Помисли си, че всичко е било игра на въображението му, само че тенджерите бяха съборени на пода, а той видя как кокалчетата на ръката ги бяха забърсали, когато се появи от комина.
Главата на Мадел клюмна и тя зарови лице в ръцете си. Мадлин се втурна покрай него, за да я хване за раменете, но старицата я отблъсна. Мадел вдигна глава и очите и бяха ясни и зли.
— Отвори вратата — изрече — Кажи ми какво виждаш.
Никола отиде до вратата и я отвори. Отначало не видя нищо. Вятърът се беше усилил тревожно и караше къщата да проскърцва и люлееше клоните на дъба. След това осъзна, че дървото издава твърде много шум; вятър, който можеше да разклати огромните клони с такава сила, щеше да срине къщата. Земята под него се разтресе от гръмотевица и в ослепителната бяла начупена линия на светкавицата, той видя Изпратеното.
То беше бяло и огромно, оплетено в клоните на дъба, борещо се да се освободи. Видя как ръката, която се беше провряла през комина, се протяга над люлеещите се клони, с извити пръсти, сгърчени в агония. В този ярък миг един клон изсвистя, уви се около помръдващата скелетоподобна ръка и я прибра в короната на дървото.
Светлината угасна и остави двора във властта на мрака и поривите на вятъра. Никола затръшна вратата и се облегна на нея.
Мадел събираше съборените тенджери от пода и мърмореше недоволно под нос.
— Е? — попита Мадлин.
Дървото май го изяжда — докладва хладнокръвно Никола. Беше доволен, че гласът му не трепери.
— Имахте късмет, че дойдохте тук — каза Мадел. Тя се изправи и потри кръста си. — Това дърво е Велико Заклинание. Направих го преди много, много години, когато бях млада и току-що бях дошла да живея тук. Изпратеното не се бори с мен такава каквато съм сега, стара, повяхнала и съсухрена. Бори се с мен каквато бях тогава, на върха.
Тя вдигна глава и се заслуша във вятъра, които свистеше в процепите, а може би и в още нещо.
— Но онзи, който го е Изпратил е по-силен от мен. И тогава и сега.
Вятърът не стихна още час и чак след това Мадел каза, че е безопасно да се излиза навън. Нямаше и следа от Изпратеното, ако не се брояха скършените вейки и сухите листа под тежките клони на дървото-пазител.
ЕДИНАДЕСЕТ
— Животът е прекрасен, когато над главата ти не тегне смъртна присъда от някакво Изпратено, — каза Мадлин, докато излизаха на утринната светлина след мрака на конюшните.
Намираха се отново в Лодун, след като бяха отпътували преди зазоряване, за да стигнат в града навреме и тъкмо бяха върнали двуколката и коня на собственика им. Мадлин отново бе в мъжко облекло, защото Мадел не бе намерила нищо подходящо за града, което да и заеме. И двамата бяха прашни, уморени и дрехите им не приличаха на нищо.
Преди да си тръгнат от къщата на Мадел, Никола й беше казал за Арисилд и я беше помолил за помощ. Тя беше застанала до понито им, докато той го запрягаше и бе казала.
— Арисилд Дамал, значи? И е учил в Лодун? Не мисля, че съм го чувала.
Никола си помисли, че вероятно беше самата истина и не отговори.
След дълга пауза на размисъл, тя попита:
— Още ли Ян Вардис е Придворен Магьосник?
— Не, той умря преди години. Сега мястото му е заето от Раен Фалие.
— А, — каза — Не го познавам. Това е хубаво.
Последва нова продължителна пауза и Никола насочи вниманието си към сбруите на коня. Нямаше да я моли, ако това чакаше. Накрая тя попита:
— Заклинание ли е или болест?
— Не сме сигурни.
Тя повдигна изненадано вежди.
Той се поколеба и заяви.
— Той е пристрастен към опиума.
Сега Мадел го удостои с едно от израженията на Мадлин, изразяващо сардонично недоверие, което сякаш поставяше под въпрос здравия му разсъдък. От нейното лице беше по-лошо, защото рошавите и дебели сиви вежди подсилваха ефекта. Никола засегнат отвърна:
— Ако чувстваш, че не е по отслабналите ти, както си призна, сили…
Мадел извъртя раздразнено очи.
— И той ли е крадец?
— Да — отсече Никола.
— Тогава ще дойда, — бе казала с усмивка, в която липсваха зъби. — Харесвам крадците.
Мадел беше обещала да дойде във Виен утре, за да има време да се обади на съседите, които да се погрижат за къщата и животните. Никола не вярваше много, че наистина щеше да дойде, щом не можеше твърдо да разчита на помощта й, но след като Мадлин се бе появила от къщата след половинчасова караница кой влак трябва да вземе от Лодун, разбра че тя ще дойде, или че поне има намерение да пътува до Виен.