Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)
- Автор: Груев Стефан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)». Краткое содержание книги:
Всичко започна много прозаично. Доктор Кларънс Джонсън, дребничък, очилат химик на 28 години, се обади на жена си в Уестфийлд, Ню Джърси, за да й каже, че ще остане до късно в лабораторията и няма да може да вземе, както обикновено, следобедния влак от Джърси Сити.
Джонсън ръководеше голяма лаборатория с персонал от двеста души и беше непрекъснато пришпорван от нетърпеливия Доби Кийт, който се нуждаеше на всяка цена от бариерата. Затрупаният с административна работа Джонсън намираше време за собствените си опити само вечер, когато лабораторията се опразваше.
Син на шведски емигранти, Кларънс Джонсън израснал в една ферма в Алберта в западната част на Канада. Животът на семейството бил труден и малкият Кларънс, въпреки че бил куц с единия крак, трябвало да помага във фермата. Най-близкото училище, което имало само една стая за всичките класове, се намирало на 8 км от фермата в малкото градче Минбърн (с население 200 души). Момчето, заедно с по-големите си братя и сестри, пътувало до училище при хубаво време с конска каруца и с шейна през зимата. Понякога температурата падала до –40°, но децата продължавали да посещават училището. Само когато студът стигал до –50° или имало буря родителите им позволявали да си останат вкъщи.
Джонсън твърдо бил решил да получи висше образование и да стане инженер. В гимназията ловял диви животни и продавал кожите им, за да спести пари за колежа. Успява да се запише в университета в Алберта и следва инженерна химия. Докато работи върху дипломната си работа по природните газове, получава стипендия от Изследователския съвет на Канада. Успехът му е отличен (той винаги е пръв в класа) и от Масачузетския технологичен институт му предлагат да защити при тях докторската си дисертация, а след това и редовна длъжност във факултета. Докато работи по дисертацията, се запознава с Мансън Бенедикт, който му съобщава, че компанията „Келог“ търси способни инженери за военните си поръчки. Джонсън решава да се откаже от преподавателската си работа и да кандидатства в компанията. Назначават му среща за разговор. В уречения ден той пристига в Ню Йорк. За жалост тъкмо в този момент асансьорният персонал в „Транспортейшън Билдинг“ стачкува, а офисите на „Келог“ са на 23-я етаж. Джонсън куцука по стълбите, но се явява навреме за срещата.
Служителят на компанията поглежда куция крак на Джонсън и го пита с недоверие:
— Да не би да сте се изкатерили до 23-я етаж само за да се явите тук на срещата?
Джонсън повдига рамене:
— Ами да. Аз съм израснал във ферма, така че…
— Почакайте малко — прекъсва го чиновникът. — Трябва да кажа нещо на мистър Кийт.
И той описва на Кийт университетските препоръки на Кларънс Джонсън и как той се е изкачил до 23-я етаж с куция си крак, само за да се яви навреме на срещата.
Реакцията на Доби Кийт е типична за него.
— Назначаваш Кларънс Джонсън незабавно! Такива хора ни трябват!
Вечерта на 19 юни Джонсън се чувстваше много възбуден. Той беше разговарял с Фрейзиър Гроф, чиито индустриални методи му помагаха да осмисли собствените си опити. От няколко месеца той опитваше в Ню Джърси различни варианти на бариерата на Норис — Адлър, засега без успех. „Дантелената завеса“, както я наричаше Доби Кийт, все още беше прекалено чуплива, за да се използва в завода.
Около 8 ч вечерта Кларънс Джонсън и младият му помощник Тони Сулески влязоха в малката си лаборатория. От няколко дни Джонсън беше обзет от една нова идея: „Не може ли по някакъв начин да се съчетаят положителните страни на всички съществуващи типове бариери?“ Безуспешно опита най-различни начини — поне пет пъти се беше получила някаква бариера, но по-често нищо не ставаше — или късчето се счупваше, или порите бяха прекалено малки, или пък обратното — твърде големи.
Сега искаше да опита с един от методите, които изпробваше един след друг. Получената проба му се видя доста гъвкава. Двамата следяха със затаен дъх какво ще стане, докато Джонсън, стиснал бариерата между пръстите си, се опитваше леко да я огъне. Не се счупи. Опита по-силно, след това още по-силно. Материалът издържаше.
Широка усмивка озари лицето на Тони Сулески:
— Хей, май че…
Джонсън, който също беше много възбуден, го прекъсна.
— Почакай малко! Да видим как са порите!
Каква е порьозността на материала — има ли желаните милиарди пори на квадратен сантиметър? За да установят това, Джонсън и Сулески подложиха новия материал на изпитания, които продължиха не по-малко от два часа. Едва към 10,30 ч те отчетоха последните данни. Нямаше никакво съмнение — новата бариера беше издържала успешно всички тестове.