Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)
- Автор: Груев Стефан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)». Краткое содержание книги:
Представителят на отдел „Манхатън“ подполковник Джеймс Стауърс, който отговаряше за газовата дифузия, доведе няколко от най-добрите си хора, а „Крайслер“ назначи един от своите инженери, Джей. Ем. Хартгъринг, да ръководи цялата операция, включително и поточната линия за сглобяване. Без да чака решаването на проблема с бариерите, „Крайслер“ с голяма скорост се зае да проектира, разработва и произвежда другите съставни части на дифузьорите.
Сега всички очакваха деня, когато бариерите ще започнат да пристигат от завода на „Худай-Хърши“ в Декатур, Илинойс. Инженерите на „Крайслер“ бяха оптимисти. Те не подозираха, че решаването на въпроса с бариерите тепърва предстои.
29.
Заради строгата компартиментализация, наложена от генерал Гроувс, витаещият във въздуха предстоящ провал се предусещаше само от лидерите на газово-дифузионния процес. Повечето инженери и учени не знаеха нищо извън тясната си област и затова само шепа хора от ръководителите подозираха, че драматичният провал ще засегне ключовото място в целия газово-дифузионен процес — бариерата.
През лятото на 1943 г. играта беше толкова напреднала, че връщане назад не можеше да има. Издигаше се най-голямата в света електростанция в Оук Ридж, хвърлени бяха стотици милиони долари в предстоящото строителство на гигантския завод К–25. „Келекс“, „Юниън Карбайд“, „Алис-Чалмърс“, „Крайслер“ и половин дузина други големи компании бяха мобилизирали хиляди хора за осъществяване на големия проект. Той беше набрал скорост с предположението, че въпросът с бариерата ще бъде решен. Истината беше ужасна — бариерата не съществуваше.
Като играч на покер, заложил всичко на една карта, Доби Кийт отчаяно се нуждаеше от бариерата, за да избегне провала. Когато взеха своето решение, Гроувс и Кийт съзнаваха огромния риск, но не бяха забъркали страната в безотговорна авантюра. Те нямаха друг начин да водят играта — факторът време доминираше над всички други съображения и би било лудост да се спре проекта, за да се изчака създаването на подходяща бариера.
Не можеше да се отложи дори построяването на завода за бариери. Бяха започнали да строят завод за едромащабно производство с надеждата, че ще успеят някак да подобрят качествата на бариерата на Норис — Адлър. Строителството на завод, преди да е изобретен и изпитан крайният продукт, беше крайно необичайно, но при проекта „Манхатън“ така се постъпваше във всичко.
Директорите на корпорацията „Худай-Хърши“ със седалище в Детройт не знаеха никакви подробности, когато представителите на отдел „Манхатън“ се срещнаха с тях през април 1943 г. Компанията беше избрана, защото единствената бариера на Норис — Адлър, доближаваща се до изискванията, беше направена от никел, а „Худай-Хърши“ използваха много никел при изработването на автомобилни брони.
На 21 април шефовете на „Келекс“ и на отдел „Манхатън“ се срещнаха с представителите на корпорацията в зданието „Улуърт“. Казаха им най-общо, че армията има нужда от производството на един нов материал, осъществен засега само лабораторно. Не им съобщиха за какво ще се използва този материал, а само че е много важен за воденето на войната и трябва да се произведе много бързо.
Още същата вечер „Худай-Хърши“ поеха предизвикателството и подписаха договор. Подполковник Стауърс откри представителство на отдел „Манхатън“ в Декатур, Илинойс, където трябваше да се построи завод на стойност няколко милиона долара. Указанията на отдел „Манхатън“ и на „Келекс“ бяха ясни — да се построи и обзаведе завод с капацитет толкова и толкова квадратни метра бариера на ден. Компанията беше убедена, че изследователската работа в Колумбийския университет е успешна и подготовката за производството на бариерата на Норис — Адлър ще следва етапите, описани от учените.
Скоро след подписването на договора инженерите на компанията започнаха да се съмняват в „етапността“ на процедурата. Те бързо разбраха, че талантливите теоретици и лабораторни експериментатори не разбират нищо от индустрия. Разработената технология съдържаше не по-малко от 12 етапа, но нито един от тях не бе достатъчно изяснен, за да може да се пристъпи към построяването на действащ завод.