Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)
- Автор: Груев Стефан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)». Краткое содержание книги:
Юри не беше искал тази работа. Той я прие с неудоволствие, след като колегите му от Комитета S–1 дълго бяха настоявали, че той е единственият човек, който може да ръководи газово-дифузионния процес. По-късно започна да подозира, че името му е било използвано за тежест на рискования проект и за привличане на млади учени, от които проектът „Манхатън“ силно се нуждаеше.
В началото това не го притесняваше — за него крайната цел беше достатъчно важна. Но с нарастването на напрежението Юри започна да си мисли, че проектът „Манхатън“ го използва за „жертвен овен“. В случай на неуспех никой не би могъл да обвини неговите ръководители, че не са потърсили помощта на най-големите учени в страната — като например Нобеловия лауреат Харолд Юри. А през това време неговото име продължаваше да привлича добри учени за проекта. Те се съгласяваха да сътрудничат, защото бяха сигурни, че щом Юри ръководи проекта, всичко е наред.
Потиснат и изпълнен със съмнения, той дори предложи на полковник Никълс да бъде освободен от задълженията си. Но беше прекалено късно. Нещата бяха стигнали толкова далеч, че във всички случаи проектът си оставаше завинаги свързан с неговото име.
Харолд Юри имаше още една причина да иска да се освободи от поста си. Всъщност той беше само формалният ръководител на проекта. От самото начало истинският двигател беше много по-младият от него Джон Дънинг, а двамата не се обичаха. Проектът беше рожба на Дънинг и той нямаше намерение да остави друг да го ръководи. От друга страна, беше прекалено млад и неизвестен, за да дели мегдан с Нобелови лауреати като Лорънс, Артър Комптън или Ферми. На най-висше правителствено, научно или военно равнище Дънинг и неговият проект бяха представяни от Юри, към когото той не изпитваше никаква привързаност. Нетърпелив и влюбен в своята работа, Дънинг нито можеше да разбере, нито да прости съмненията и колебанията на Юри.
Антипатията им беше взаимна. Възрастният професор смяташе Дънинг за безогледен и амбициозен младеж, който прекалено силно се стреми към успеха и ревнува по-старшите да не би да го ограбят. Характерите им бяха коренно противоположни. Докато Дънинг се раздаваше и тласкаше напред работата, Юри се чувстваше най-добре сред книгите си и в спокойствието на лабораторията. Докато Дънинг постепенно поемаше цялата отговорност за проекта, Юри с все по-голяма горчивина се чувстваше като „почетен“ ръководител.
Интересите на Юри към пречистването на изотопи датираха още от 1931 г., когато в Колумбийския университет бил открит тежкият водород. При избухването на войната и с нарастващото значение на проблема за пречистването на изотопи изборът на Юри за ръководител на проекта беше съвсем естествен. За съжаление той никога не бе работил върху дифузионното разделяне на уранови изотопи и беше до известна степен уплашен от огромните трудности. Особено го притесняваше силното корозивно действие на урановия хексафлуорид. За целия проект се изискваше голям промишлен опит, какъвто той не притежаваше. Въпреки това след доста увещания бе приел да представя проекта от името на Колумбийския университет.
Когато през 1942 г. армията взе нещата в свои ръце и газово-дифузионният процес тръгна с пълна скорост, резултатите от предварителните опити обезкуражиха Юри. Отчаянието му се увеличи, когато англичаните, чието мнение той много ценеше, поискаха няколко бариери и се оказа, че никой не може да произведе дори един квадратен сантиметър от тях. Юри стигна до съвсем логичния извод, че целият процес е невъзможен.
След като загуби увереност в реалността на програмата, Юри реши, че дългът му повелява да я прекрати, а в същото време знаеше, че като неин ръководител трябва да направи всичко възможно тя да успее. Напрежението от този конфликт започна да дава резултати и Юри стана много напрегнат и нервен. Отношенията му с другите ръководители на проекта — Гроувс, Кийт и Дънинг — все повече се влошаваха.
Песимизмът на Юри и непрекъснатите отчайващи резултати от работата върху бариерата започнаха да засягат духа на проекта „Манхатън“. Ръководителите на другите програми и по-специално Лорънс и английският представител при него Маркъс Олифант настояваха много приоритети на Колумбийската лаборатория да се изземат от Юри и да се прехвърлят на тяхната лаборатория. „Самият Юри, който отговаря за програмата, казва, че нищо няма да излезе!“ — настояваха те пред Гроувс. Съществуваха опасения, че армията ще стане все по-нетърпелива, и ако не се откаже, поне ще ограничи силно газово-дифузионния проект, за да намали размера на провала. Точно в този момент, на 19 юни 1943 г., се случи нещо, което даде нови надежди на Кийт и успокои Лесли Гроувс.