Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
— Стой настрана от политиката, жено. Падането на Даруджистан пред империята е неизбежно. По-добре мирна окупация, отколкото насилствена.
— Мирна ли? Сляп ли си за това, което стана с благородниците на Пейл? О, гарваните с дни пируват с нежната им плът. Тази империя гълта благородническа кръв.
— Това, което се случи в Пейл, не е толкова просто, колкото го изкарваш — отвърна Търбан. — Там беше включено възмездието на Морант, клауза от писмения договор. Такова клане тук няма да се случи — а и да се случи, какво? Бихме могли да го използваме, мен ако питаш. — Усмивката му се върна. — Толкова с кървящото ти сърце за воплите на града. Единственото, което те интересува, си ти самата. Остави градската мърша за своите любимци, Симтал. — Наведе се и заоправя гамашите си.
Симтал пристъпи към закачалката, вдигна ръка и докосна предпазителя на сабята на Орр.
— Трябва да го убиеш и да се свърши.
— Пак ли? — Съветникът стана и се изсмя. — Мозъчето ти работи с остротата на озлобено дете. — Взе сабята и я окачи на кръста си. — Цяло чудо е, че успя да изтръгнеш нещо от онзи твой съпруг идиот — в проницателността си същата като него.
— Най-лесното е да сломиш едно мъжко сърце — усмихна се Симтал. Излегна се на леглото, протегна лениво ръце, изви гръб и каза:
— Какво става с Лунния къс? Още ли си виси там?
Съветникът я изгледа, очите му обходиха тялото й и той отвърна разсеяно:
— Още се мъчим да му изпратим послание. Разпънали сме шатра в сянката му и сме поставили в нея свои представители, но загадъчният Господар просто не ни обръща внимание.
— Може да е умрял — каза Симтал и се протегна с въздишка. — Може би Луната просто си седи там, защото в нея не е останал никой жив. Помислихте ли за това, скъпи съветнико?
Търбан Орр се обърна към вратата.
— Помислили сме. Ще те видя ли тази нощ?
— Искам го мъртъв — каза Симтал.
Съветникът посегна към бравата.
— Може би. Ще те видя ли тази нощ? — повтори той.
— Може би.
Ръката на Търбан Орр се отпусна на бравата, после той отвори вратата и излезе от стаята.
Лейди Симтал се отпусна в леглото и въздъхна. Мислите й се насочиха към едно конте, чиято загуба за една определена вдовица щеше да е най-сладкият заговор.
Мурильо отпи от виното с подправки.
— Подробностите са бегли — каза той и сгърчи лице, щом горещата течност опърли устните му.
На улицата изтрополя ярко боядисана каляска, теглена от три бели коня с черни сбруи. Мъжът, който стискаше юздите, беше с черен халат и с качулка. Конете мятаха глави и въртяха очи, но яките ръце на кочияша ги държаха здраво. От двете страни на каляската крачеха жени на средна възраст, понесли на бръснатите си глави бронзови купи, от които се виеха валма ароматен дим.
Мурильо се облегна на перилото и се загледа надолу към групата.
— Разкарват кучката на Фандърей — каза той. — Проклети мрачни ритуали, мене ако питате. — Седна отново на плюшения стол, усмихна се на събеседничката си и вдигна бокала си. — Богинята-вълчица на зимата умира в сезонната си смърт, върху бял килим, няма що. А след седмица Празникът на Джедъроун ще изпълни улиците с цветя, които след това ще задръстят канавките и ще запушат шахтите из целия град.
Младата жена срещу него се усмихна на бокала си — държеше го между двете си длани като жертвоприношение.
— Кои подробности имате предвид?
— Подробности ли?
Тя леко се усмихна.
— Беглите.
— О! — Мурильо махна небрежно с облечената си в ръкавица ръка. — Версията на лейди Симтал поддържа, че съветник Лим е дошъл при нея, за да й благодари лично за официалната покана.
— Покана? Имате предвид пиршеството, което организира за Рождеството на Джедъроун?
Мурильо примига.
— Разбира се. Не се съмнявам, че вашият дом е поканен?
— О, да. А вие?
— Уви, не — отвърна с усмивка Мурильо.
Жената замълча, клепачите й се спуснаха замислено.
Мурильо хвърли поглед към улицата. Зачака. Неща като тези, в края на краищата, се движеха от само себе си и макар да не можеше да отгатне скоростта, нито да проследи мислите на жената — особено когато имаха нещо общо със секс. А това съвсем определено беше игра на услуги — най-добрата игра на Мурильо и той винаги я отиграваше добре. Никога не ги разочаровай, в това се криеше ключът. Най-съкровената тайна е тази, която никога не се вгорчава с възрастта.
Малко от масите на терасата бяха заети, знатните гости на заведението предпочитаха уханния въздух на трапезарията вътре. Мурильо намираше удоволствие в бръмчащия долу уличен живот и знаеше, че гостенката му споделя предпочитанието му — поне в този момент. При всичкия шум, който ехтеше отдолу, възможността някой да ги подслуша беше нищожна.