Островът от предишния ден
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Толя Радева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът от предишния ден». Краткое содержание книги:
Този път Еко е избрал XVII век за своята виртуозна игра с огледала, в които се мяркат образите на Галилей, Монтеверди, Караваджо, Сервантес, Рубенс, Шекспир, Вермеер, Паскал… Дневник на корабокрушенец, загадъчен остров, заговори, любовни послания и афоризми — какво ли няма в този превъзходен роман, една истинска енциклопедия, чието богатство предизвиква читателя, мобилизира ума и сетивата му, поднася му ключ към отминалото хилядолетие.
Роберто разсъждаваше за това едва сега, но на този кораб липсваха още много неща. Не беше намерил например други оръжия. Е, добре, тях можеха да са ги отнесли със себе си моряците — ако бяха напуснали кораба по своя воля. Но в трюма на Амарилида беше струпано голямо количество строителен дървен материал — за поправка на мачти, кормило или бордове в случай на щети, причинени от превратностите на времето, — докато тук беше намерил достатъчно дърва за горене, изсушени наскоро, за да поддържат огнището в кухнята, но нищо, което да прилича на дъб, лиственица или отлежала ела. А заедно с дървения материал липсваха и дърводелските сечива: триони, секири с разни големини, чукове и пирони…
Имаше ли други тайници? Направи отново чертежа, опитвайки се да изобрази кораба не като да го виждаше отстрани, а сякаш го гледаше от височината на марсовата площадка. Реши, че в кошера, който сега рисуваше, можеше да бъде вмъкнат още един процеп под стаичката с органа, от който по-нататък да се слиза без стълба в задънения ходник. Не стигаше да побере всичко, което липсваше, но във всеки случай беше една дупка в повече. Ако на ниския таван на ходника имаше някакъв отвор, някакво отвърстие, през което човек да се промъкне в това най-ново помещение, оттам можеше да се качи при часовниците и после да обиколи пак целия корпус.
Сега Роберто беше сигурен: там и само там беше Врагът. Хукна долу, провря се в ходника, но осветявайки този път тавана му. Вратичка наистина имаше. Устоя на първия порив да я отвори. Ако Натрапникът беше горе, щеше да го причака, докато подаваше глава, и да се разправи с него. Трябваше да го изненада там, откъдето не очакваше пристъп, както се правеше в Казале.
Ако имаше кухина, тя граничеше с помещението с телескопа; през него следваше да се промъкне.
Качи се горе, мина през содата, прекрачи инструментите и се озова пред стена, която — даваше си сметка едва сега — не беше от твърдото дърво на корпуса.
Преградата беше доста крехка: както бе направил преди, за да влезе в помещението, от което долиташе музиката, стовари мощен ритник и дървото поддаде.
Намери се в мъждивата светлина на миша дупка, с едно прозорче на заоблената стена в дъното. И там, върху един сламеник, с колене почти притиснати о брадичката, с протегната ръка, стиснала голям пистолет, видя Другия.
Беше старец — с разширени зеници, съсухрено лице, обрамчено от прошарена брадица, с няколкото побелели косъма, щръкнали на главата, почти беззъба уста, чиито венци имаха цвета на боровинка, погребан в някакъв чул, който можеше и да е бил някога черен, вече промазан с обезцветени петна.
Насочвайки пистолета, в който почти се беше впил с две ръце, докато мишците му трепереха, викаше с жаловит глас. Първото изречение беше на немски или на холандски; второто — и с него положително повтаряше посланието си — дойде на измъчен италиански: знак, че беше отгатнал произхода на събеседника си, надничайки в писанията му.
— Ако ти мръдва, аз убие!
Роберто бе останал тъй смаян от видението, че забави реакцията си. Беше за добро, защото можа да забележи, че петлето на оръжието не е вдигнато — и че следователно Врагът не беше кой знае колко вещ във военните изкуства.
Тогава се приближи благовъзпитано, улови пистолета за дулото и се опита да го изхлузи от ръцете, вкопчени около дръжката, докато създанието надаваше ядовити нечленоразделни крясъци.
С мъка най-сетне му отне оръжието, онзи рухна и Роберто коленичи до него, подкрепяйки главата му с ръце.
— Господине — каза, — аз не искам да ви причиня зло. Аз съм приятел. Разбирате ли? Amicus!
Другият отваряше и затваряше уста, но не произнасяше дума; виждаше се само бялото на очите му, или по-скоро червеното, и Роберто се уплаши, че ще умре. Взе го на ръце при цялата си неустойчивост и го отнесе в каютата си. Предложи му вода, накара го да глътне малко ракия, и онзи каза: „Gratias ago, Domine“151, вдигайки ръка, сякаш да го благослови; и тогава, вглеждайки се по-добре в дрехата му, Роберто забеляза, че беше духовник.
21.
Telluris Theoria Sacra152
Няма да се залавяме да възпроизвеждаме диалога, последвал в продължение на два дни. Включително и защото оттук нататък писанията на Роберто стават по-лаконични. След като са попаднали може би пред чужди очи изповедите му към Синьората (така и не събира смелост да поиска потвърждение от новия си другар), за много дни престава да пише и отбелязва доста по-сухо онова, което научава и което се случва.
151
Gratias ago, Domine (лат.) — Благодаря ти, Господи. — Б.пр.
152
Telluris Theoria Sacra — Свещена теория на Земята, Томас Бърнет. — Б.пр.