Островът от предишния ден
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Толя Радева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът от предишния ден». Краткое содержание книги:
Този път Еко е избрал XVII век за своята виртуозна игра с огледала, в които се мяркат образите на Галилей, Монтеверди, Караваджо, Сервантес, Рубенс, Шекспир, Вермеер, Паскал… Дневник на корабокрушенец, загадъчен остров, заговори, любовни послания и афоризми — какво ли няма в този превъзходен роман, една истинска енциклопедия, чието богатство предизвиква читателя, мобилизира ума и сетивата му, поднася му ключ към отминалото хилядолетие.
Ако детето бъде подплашвано всеки път от нови шумове, или за да бъде държано далеч от тези меандри му се разказват всеки ден вледеняващи легенди — и ако това дете е в добавка и пияно, — се разбира как пространството се разширява при всяко ново приключение. Не по различен начин бе изпитал Роберто досега с тази своя още враждебна територия.
Беше ранна утрин и Роберто пак сънуваше. Сънуваше Холандия. Беше, когато хората на Кардинала го водеха към Амстердам, за да го качат на Амарилида. По пътя се бяха отбили в един град и бе влязъл в катедралата. Порази го яснотата на тези кораби, толкова различни от корабите на италианските и френските църкви, изчистени от украшения, само с няколко хоругви, окачени на голите колони; витражите бяха светли и без изображения, слънцето създаваше вътре млечна атмосфера, накъсана само в низините от редките черни фигури на богомолците. В това умиротворение се чуваше един-единствен звук, тъжна мелодия, която сякаш се рееше из въздуха от слонова кост, раждайки се от капителите или от ключовите камъни на сводовете. После забеляза, че в един параклис в галерията за хора друг чернодрешник, сам в един ъгъл, свиреше на малка флейта с мундщук, разтворил широко очи в празното.
По-късно, когато музикантът свърши, се приближи до него, питайки се дали трябва да му даде някоя монета; той, без да го поглежда в лицето, му благодари за хвалебствията и Роберто разбра, че беше сляп. Беше майсторът на камбаните (der Musicyn en Directeur van de Klok-werken, le carillonneur, der Glockenspieler, опита се да му обясни), но в задълженията му влизаше и това да развлича със звука на флейтата си вярващите, които се застояваха вечер пред портите и в гробището край църквата. Знаеше много мелодии и на всяка изпълняваше две, три, понякога пет вариации с все по-голяма сложност; не му беше нужно да чете ноти: сляп се беше родил и можеше да се движи из красивото сияйно пространство (така каза, сияйно) на своята църква, виждайки, каза, слънцето с кожата си. Обясни му как неговият инструмент е нещо живо, което реагира на сезоните, и на температурата на утринта и заника, но в църквата винаги присъства някаква разсеяна топлина, която осигурява на дървото постоянно съвършенство — и Роберто щеше да размишлява дълго над представата, която можеше да има за разсеяна топлина един човек от севера, докато мръзнеше в тази бистрота.
Музикантът му изсвири още два пъти първата мелодия и обясни, че тя носи заглавието „Doen Daphne d’over schoone Maeght“149. Отказа всякакво дарение, докосна лицето му и прошепна — или поне така разбра Роберто, — че „Дафна“ е нещо нежно, което ще го съпътства цял живот.
Сега на Дафна Роберто отваряше очи и без съмнение чуваше да долитат отдолу, през пролуките на дървото, нотите на „Дафна“, изпълнявана сякаш от някакъв по-метален инструмент, който, без да се осмелява да се впуска във вариации, подемаше на равни интервали първата фраза на мелодията като вироглав припев.
Каза си веднага, че е от находчива по-находчива емблема да се намира на флейт с името Дафна и да дочува мелодия за флейта, наречена „Дафна“. Излишно беше да се заблуждава, че се отнася за сън. Беше ново послание на Натрапника.
Още веднъж се въоръжи, почерпи още веднъж сила от буренцето и последва звука. Той долиташе като че ли от стаичката с часовниците. Ала откакто беше пръснал машините по палубата, помещението беше останало празно. Навести го пак. Все така празно, но музиката се донасяше от стената в дъното.
Изненадан от часовниците първия път, припрян после да ги изнася навън, не беше се и замислял дали кабината стига до корпуса. Ако беше така, стената в дъното щеше да е избита. Но беше ли? Голямото платно с перспективата от часовници създаваше зрителна измама, така че от пръв поглед не се разбираше дали дъното е плоско или вдлъбнато.
Роберто понечи да изтръгне платното и си даде сметка, че е плъзгаща се завеса, като в театър. А зад завесата имаше друга врата, и тя заключена с катинар.
Със смелостта на поклонниците на Бакхус и сякаш с един изстрел на спингарда можеше да вземе връх над такива врагове, насочи пушката, викна високо (и Бог знае защо) „Невер и Сен-Дьони!“, стовари ритник на вратата и се хвърли неустрашимо напред.
Предметът, който заемаше новото помещение, беше един орган; той имаше най-отгоре двайсетина тръби, от чиито отвърстия излизаха нотите на мелодията. Органът беше прикрепен към стената и се състоеше от дървена структура, поддържана от арматура от метални колонки. Върху горната плоскост в средата бяха разположени тръбите, а от двете им страни се движеха малки автомати. Лявата група представляваше нещо като кръгла основа с наковалня върху нея, положително куха отвътре, подобно камбана; около кръга стояха четири фигури, които движеха ритмично ръце, удряйки по наковалнята с метални чукчета. Чукчетата, с различно тегло, произвеждаха сребърни звуци, които не дисхармонираха с мелодията, пята от тръбите, а я коментираха посредством серия акорди. Роберто си спомни за разговорите в Париж с един отец от ордена на Минимите150, който му говореше за своите изследвания върху универсалната хармония, и разпозна — повече по музикалната им служба, отколкото по чертите им — Вулкан и тримата Циклопи, на които според легендата се позовавал Питагор, когато твърдял, че разликата между музикалните интервали се определя от числото, тежестта и големината.
149
Doen Daphne d’over schoone Maeght (нидерл.) — Дафна, най-красивата девойка. — Б.пр.
150
… ордена на Минимите — религиозен орден, основан в 1435 от св. Франциск от Паола. — Б.пр.