Островът от предишния ден

В средата имаше отворен сандък, със слама на дъното, празен. Какво можеше да е съдържал Роберто разбра, връщайки се в каютата си, където с отварянето на вратата го посрещна изправено едно животно — и в тази среща то му се видя по-ужасно, отколкото ако беше Натрапникът от плът и кръв.

Плъх, канално страшилище, какво ти, ламя, висока над половин човешки бой, с дълга опашка, която се разстилаше по пода, с втренчени очи, застанало на два крака, с другите два като ръчички, протегнати към него. Покрито с къса козина, имаше на корема си торба, отвор, естествен чувал, от който надничаше малко чудовищенце от същия вид. Знаем в колко фантасмагории около плъховете се беше отплесвал Роберто през първите две вечери, та очакваше да ги види толкова големи и свирепи, колкото могат да се завъдят по корабите. Но този надхвърляше и най-треперливите му очаквания. Не вярваше, че човешко око е зървало някога плъхове от такъв сой — и съвсем с право, щом като ще видим после, че се е касаело, както заключих, за двуутробно.

След като отмина първият миг на ужас, от неподвижността на нашественика стана ясно, че се отнасяше за препарирано животно, и то препарирано зле или зле съхранено в трюма: кожата издаваше смрад на разложени органи, а от гърба вече стърчаха кичури слама.

Малко преди той да влезе в стаята на чудесата, Натрапникът беше измъкнал оттам най-ефектния екземпляр и докато Роберто се дивеше на онзи музей, го бе настанил у дома му, може би с надеждата, че жертвата, губейки разсъдък, ще се хвърли през борда и ще изчезне в морето. Иска моята смърт, иска моята лудост, мърмореше Роберто, но ще го накарам да си изяде плъха хапка по хапка, ще го насадя него препариран върху онези шкафове, къде се криеш, проклетнико, къде си, може би ме гледаш, за да видиш дали се побърквам, но аз ще те накарам да се побъркаш ти, злодей такъв.