Нови хиляда и една нощ
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нови хиляда и една нощ». Краткое содержание книги:
Виждайки, че говорещият има доста дълга брада, а останалата част от лицето е посиняла от бръсненето, Челънър можеше да предположи само едно, че се шегуват с него. Той вече не беше под обаянието на младата дама, а пред мъже, особено по-нисшестоящи от него, можеше да проявява известна дързост.
— Сър — каза той малко грубо, — създал съм си големи неприятности заради хора, за които зная твърде малко, и тази работа започва да ми досажда. Или повикайте незабавно мис Фонбланк, или ще се махна от тази къща и ще се отнеса до полицията.
— Възмутително! — възкликна човекът. — Кълна се в бога, че аз съм въпросното лице, но как да ви убедя? Предполагам, че Клара ви е пратила с тази поръчка — тя не е с всичкия си, шегува се с най-сериозни неща, а ние тук май няма да можем да се разберем и бог знае какво ще стане, ако продължаваме така!
Той говореше наистина с покъртителна искреност и в същото време Челънър си спомни смешната безсмислица, определена за парола.
— Това може да ви помогне — рече той, след което малко смутено произнесе: — Негре, негре, не умирай.
Отчаяното лице на човека с брадата светна от радост.
— „Черно лице и бляскаво око“ — дайте ми писмото — изрече той на един дъх.
— Аха — каза Челънър, макар и все още малко неохотно, — значи вас трябва да смятам за действителния получател на писмото и макар че имам основание да се оплача от начина, по който се отнесохте с мен, мога само да се радвам, че изпълних дълга си. Заповядайте — и извади плика.
Човекът го сграбчи като звяр и с ръце, които трепереха така, че на Челънър му стана жал да го гледа, скъса плика и разгъна писмото. Докато четеше, ужасът му като че ли се превърна в кошмар. С една ръка се тупна по челото, а с другата сякаш несъзнателно смачка листа на топка. „О, боже милостиви!“ — извика той, после се втурна към прозореца, отворен към градината, и като подаде глава и рамене, изсвири остро и продължително. Челънър се отдръпна в един ъгъл и стисна решително бастуна си, готов за най-лошото, но човекът с брадата беше далеч от всякаква мисъл за насилие. Като се обърна отново към стаята и видя пак посетителя, когото изглежда бе забравил, той така се разтрепера, че цялото му тяло се тресеше.
— Невероятно! — извика домакинът. — Ах, абсолютно невероятно! О, господи, просто не зная какво да мисля! — Но после се плясна пак по челото и възкликна: — Парите! Дайте ми парите.
— Добри ми приятелю — отвърна Челънър, — жалко е да ви гледа човек и докато не се овладеете както трябва, отказвам да се занимавам с вас.
— Имате пълно право — каза човекът. — Много съм нервен, продължителното боледуване от малария подкопа здравето ми. Но зная, че имате пари, те все още биха могли да ме спасят, затова, уважаеми млади господине, моля ви, побързайте!
Колкото и неловко да се чувствуваше, Челънър не можа да се сдържи да не се засмее, но сам бързаше час по-скоро да се махне оттук и без да протака повече извади парите.
— Вярвам, че сумата е точна — каза той, — и ще ви помоля да ми дадете разписка.
Но човекът не му обърна внимание. Той грабна парите и без да го е грижа за златните лири, които се търкулнаха на пода, пъхна пачката банкноти в джоба си.
— Разписка — повтори Челънър малко рязко. — Настоявам да ми дадете разписка.
— Разписка ли? — повтори човекът малко объркано. — Разписка? Веднага! Почакайте ме тук!
В отговор Челънър помоли джентълмена да не му губи напразно времето, защото иска да хване определен влак.
— О, разбира се, и аз бързам за същото! — възкликна човекът с брадата, изскочи от стаята и затрополя към горния етаж на вилата, вземайки по четири стъпала наведнъж.
„Много чудна работа — мислеше си Челънър. — Започва наистина да ме безпокои и трябва да призная, че съм се забъркал или с луди, или с престъпници. Всъщност трябва да благодаря на съдбата, че най-после с чест кажи-речи приключвам тази работа.“
С такива мисли и спомняйки си може би случката с изсвирването той се обърна към отворения прозорец. В градината все още беше сравнително светло, можа да различи стълбите и терасите, с които предишните собственици бяха украсили това малко имение, а също и почернелите храсти и изсъхнали дървета, давали някога подслон на полските птици, зад тях видя здрава предпазна стена, около тридесет стъпки висока, която ограждаше градината отзад, а над нея група невзрачни постройки възправяха фасадите си в нощта. Някакъв странен предмет, проснат на тревата, привлече за известно време учудения му поглед, най-после разбра, че е дълга подвижна стълба или няколко стълби, съединени в една, и докато още се чудеше за какво би могъл да служи такъв уред в толкова малък двор, тропотът на човек, тичащ с всички сили надолу по стълбата, го накара да се опомни. След това пътната врата внезапно изтрополя силно и пак се чуха бързи, отдалечаващи се стъпки, този път вече по улицата.