Пробуждането на демона

Най-сетне събра сили и погледна Конър в очите, прекрасните кафяви очи, които сега, под звездното небе, като че ли искряха по-силно отвсякога.

— Знаеш, че те обичам — промълви той. — Само теб и никоя друга. Всички тези седмици — не, месеци! — седях край теб, а в съзнанието ми имаше една-едничка мисъл, в сърцето ми — едно-единствено желание — да те обичам така, както един мъж обича една жена, да усещам тялото ти, опряно в моето, да се събуждам до теб. О, Джили, моля те, кажи, че отвръщаш на чувствата ми! А ако любовта ми е безнадеждна, то нека водите на Масур Делавал ме погълнат в ледената си прегръдка, защото няма топлина и живот за Конър Билдебург без твоята любов!

Думите му й се сториха толкова красиви и трогателни (с изключение на обръщението, което я караше да се чувства като малко момиченце), че тя нямаше как да не му повярва, с цялото си сърце. Да, младата жена беше сигурна в любовта му, дори убеждаваше сама себе си, че и тя го обича. Какво друго, ако не любов, я караше да грейва в усмивка, колчем го зърнеше на прага на гостилницата?

— Ще се омъжиш ли за мен? — тихо попита Конър, толкова тихо, че тя не чу, а по-скоро почувства думите му, сякаш бяха прелели от върховете на пръстите му, които нежно се спускаха по бузата й.

Джил кимна и той я целуна, страстно и продължително, притискайки я до гърдите си. Но докато Конър се опиваше от сладостта на устните й, Джил отчаяно се опитваше да пропъди черните крила, които пляскаха над главата й, мъчеше се да мисли за всичко друго, но не и за онова, което й се случваше — представяше си гостите, дошли тази вечер в „Задругата“, спомни си за каретата, която беше съборила един мъж на улицата преди няколко дни, каквото и да е, стига да не й позволеше да се върне назад към забравеното, но ужасяващо минало, срещу което тя нямаше сили да се изправи.

Реакцията на Гревис и Петибуа при вестта за сватбата, бе точно каквато Джил очакваше. Широко усмихнат, Гревис кимна доволно и притисна скъпата си Кат (той все още я наричаше така) до гърдите си. За разлика от него, Петибуа даде далеч по-шумен израз на радостта си — пляскайки с ръце, тя заподскача на място (при което пищните й телеса се разлюляха необуздано), а по бузите й се застичаха сълзи. И двамата се радваха не за себе си, а за нея — единственото, което искаха за осиновената си дъщеря, бе да я видят щастлива, а сега това им изглеждаше повече от сигурно. Тяхната Кат — омъжена за благородник! Никога, никога вече нямаше да й липсва каквото и да било.

Щеше да носи само най-хубави дрехи и да посещава само най-изисканите празненства в Палмарис и дори в Урсал!