Сделката на капитан Ворпатрил

На следващия ден, последния от отпуската на Иван Ксав, той ги изведе да разгледат местните туристически забележителности, включително военния музей в двореца Ворхартунг, най-голямата от крайречните крепости, които, оказа се, нощем наистина се къпеха в светлината на цветни прожектори. По време на тази разходка Иван Ксав откри, че Тедж и Риш не просто не искат да карат наземна кола, а и не умеят.

— Родителите ми имаха вила в провинцията и там карахме спортни шейни на въздушна възглавница, но аз все не можех да се доредя, понеже бях най-малката — обясни Тедж. — А в големите и пренаселени градове дори татко използваше бронирана кола с личен шофьор и телохранители. Пътищата извън градовете са платени. Строителството и поддръжката им са поети от различни Къщи и пътуването излиза доста скъпо.

— Ха — каза Иван Ксав. — На бас, че мога да оправя този пропуск с образованието ви.

„Оправи“ го по следния начин — свърза се с частна фирма, специализирана в шофьорски курсове за туристи галактици, и уреди инструктор, който да ги чака пред кооперацията на следващата сутрин, малко след като самият той беше тръгнал за работа.

— Нашата красива столица е чудесно място да усвоиш шофьорските умения — информира ги бодро инструкторът. — Научите ли се тук, никой друг град на планетата няма да ви уплаши.

Тедж прие предизвикателството; Риш, позеленяла, се отказа още след първия опит, позовавайки се на силно сензорно претоварване. Само няколко часа по-късно, много по-бързо, отколкото изглеждаше възможно и разумно, Тедж получи временно разрешително, което й позволяваше да шофира наземна кола под надзора на опитен водач.

Уплаши се само веднъж, при първото им вечерно шофиране, когато изваждаше колата на задна скорост от подземния паркинг. Звукът от удара в колоната беше… хрущящ.

— Не се притеснявай — успокои я с усмивка Иван Ксав. — Тези коли имат толкова вградени системи за безопасност, че и да искаш, не можеш да се убиеш. Самият аз съм се блъскал пет-шест пъти без драскотина. По мен де. На колите не им се размина толкова леко. Освен онзи път, когато… но пък тогава бях много млад, така че не се брои. — След миг добави: — А и тази кола е под наем.

Поуспокоена, Тедж стисна зъби и подкара. Върнаха се след час, без да са ударили нищо и никого. Тедж още беше напрегната, но това се промени, след като успя да вкара без проблем звяра в кошарата му и го приспа.

— Не беше толкова страшно!

— Искаш страшно? Ще ти кажа кое е страшно. Няма да забравя един ден, най-хубавия си ден с чичо Арал, който по принцип няма време за мене, но както и да е. Беше през лятото, аз току-що си бях изкарал изпита за пилот на въздушен скутер и с Майлс бяхме отишли в тяхното имение в провинцията. Чичо Арал ме качи на своя скутер — само мен, като никога, без Майлс. Летяхме над хълмовете в един ненаселен район на графството и той ми показа какво може да направи човек с лек въздушен скутер, ама наистина какво може да направи. Уж за да съм бил подготвен, ако ме преследват, но според мен искаше да изпита новите си телохранители, които летяха с нас на задната седалка. Един вид, ако ги накара да се развикат, да се разплачат или да повърнат, значи печели.