Сделката на капитан Ворпатрил
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Бараяр #18
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-333-1
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сделката на капитан Ворпатрил». Краткое содержание книги:
Лицето му се проясни.
— А, да, спомних си. — После се намръщи отново. — Макар и само отделни фрагменти.
— Повярвай ми, скъпи мой, след трийсет и пет години всички си спомняме единствено фрагменти. — Лейди Алис се обърна към Тедж. — Като невяста на Иван, сега и ти си част от това, пък било и временно. Би ли добавила и от своята коса? Понеже така или иначе си тук.
Тедж се стресна за пореден път. Напоследък й се случваше постоянно.
— Аз… позволено ли е? — „Тоест няма ли да се натрапя, ако…“ Явно не, защото всички бараярци наоколо й кимнаха, без да се замислят. Лейди Алис извади малка ножичка от чантата си — винаги ли я носеше, или я беше сложила там с тайната надежда Тедж да се включи в церемонията? — и отряза къдрица от сведената й глава. Подаде я на Иван Ксав, който я сложи при другите и запали малката клада. Пламъкът се разгоря бързо. Явно не се изискваха някакви специални думи — всички просто стояха и гледаха кладата, а пламъците се отразяваха в тъжните им очи като проблясъци на разтопено злато. Върховете на високите сгради в далечината грейнаха в цвят под първите лъчи на зората, но тук, в ниското, всичко тънеше в сивкава влага, само пламъците трептяха като оранжево петно в есенния сумрак.
Не специални, но все пак думи… изречени бавно и тихо от лейди Алис, сякаш тя споделяше някаква тайна:
— С Падма се криехме в евтин пансион малко по-надолу. Ей там. — Посочи една сграда няколко къщи по-нататък, наполовина скрита от строително скеле. Миризмата на горяща коса беше станала много силна, остра. — Когато болките ми започнаха, Падма се паникьоса. Молих го да не излиза, но той отчаяно искаше да намери някой, който и да е, някой, който да свали от плещите му непосилната задача. Беше ужасен, милият. Сякаш бебета не са се раждали по цялата планета още откакто Първопроходците са кацнали на Бараяр. А и най-трудната част се падаше на мен, като си помислиш, и никой не би могъл да ме отмени в нея. Излезе и ме остави сама и уплашена, с часове, контракциите ми ставаха все по-силни, очакването беше непоносимо. Бяха го заловили почти веднага, естествено. А после ги доведе при мен и когато извлякоха и двама ни на улицата, той понечи да се опъне на въоръжени мъже, нищо че го бяха натъпкали с фаст-пента, за да им каже къде съм. Но аз знаех, и тогава, и след това, че не храбростта му го уби, а страхът. Само бог знае колко ядосана му бях за това, колко гневна. Години наред.
Илян я докосна по рамото. Иван Ксав я гледаше мълчаливо.
— Ку ви изведе, нали, теб и бебето? — попита Илян. Опитваше се да насочи мислите й към нещо по-поносимо.
— Да. Лейтенант Куделка… по-късно го направиха комодор — каза Алис и погледна Тедж. — Ку успя да ни измъкне от града в каросерията на камион със зеленчуци, представете си. Баща му търгуваше със зарзават, оттам и камионът. Пътуването не беше приятно, зеленчуците се вмирисаха, а Иван беше много гладен и ревеше постоянно, което можеше да се очаква — озовал се беше в студения свят на една гражданска война.
Пламъчетата почти бяха загаснали, повеите на вятъра разнасяха сивкава пепел. Острата миризма отслабваше.
— Това е бараярска церемония в памет на мъртвите, за да не ги забравяме — каза лейди Алис на Тедж. — Планът ми беше, когато Иван се ожени, да прехвърля тази традиция на него и той да реши дали да я спазва и занапред, или не. Защото… паметта не е чак толкова важна, колкото й приписват хората. — Ръката й се протегна и стисна ръката на Илян, който й отвърна с известно смущение, но и с усмивка.
— Трийсет и пет години ми се струват достатъчно дълъг период — продължи лейди Алис. — Достатъчно дълги за траур, и твърде дълги за гняв. Време ми е да се оттегля от спомена, да се пенсионирам като оплаквачка. Да се оттегля от болката и скръбта, от гнева и спомена за любов, от миризмата на горяща коса в мъглата. За Иван е друго, разбира се. Неговите спомени от това място са различни от моите.
— Не знаех — каза Иван и пристъпи от крак на крак. — Не знаех за всичко това.
Лейди Алис сви рамене.
— Не съм ти казвала. Първо беше твърде малък да разбереш, после беше в пубертета и моментът не беше подходящ, а след това… и двамата бяхме твърде заети с нещата от ежедневието, а тази ежегодна церемония се беше превърнала в навик. Напоследък обаче… от няколко години… все по-често си мисля, че е време да се откажа от навика.
По всичко личеше, че лейди Алис отдавна мисли върху това, каза си Тедж. Никой не акумулира толкова напрежение за една нощ. Погледна с тревога към Иван Ксав, който пристъпи със закъснение, прегърна я утешително през кръста и каза:
— Правехме го всяка година, навик, наистина. Когато бях малък, не разбирах защо го правим. Просто идвахме тук, запалвахме косата, стояхме няколко минути, а после ти ме водеше в сладкарницата на Керослав да закусим. Години наред мислех, че ходенето в сладкарницата е централното събитие.