Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Тя вървеше, вървеше с часове напред, сякаш гонена от душевната си възбуда. Понякога спираше внезапно и сядаше край пътя, замисляше се над безрадостни неща. Защо не бе обичана като другите жени? Защо не бе опознала поне обикновеното щастие на едно спокойно съществуване?
Понякога забравяше за миг, че е стара, че нищо вече не я чака освен няколко мрачни самотни години, че е изминала житейския си път. И както някога, на шестнадесет години, тя изграждаше скъпи на сърцето си планове, измисляше чаровни бъдещи мигове. Но скоро суровото усещане за действителността я връхлиташе. Тя се прегърбваше, като че върху нея е паднала тежест и е смазала кръста й, поемаше бавно назад към къщи и шепнеше: „О, безумна, безумна старице!“
Сега пък Розали й повтаряше постоянно:
— Стойте си спокойно, госпожо, за какво има толкова да се вълнувате?
А Жана отговаряше печално:
— Какво искаш, аз съм като Сеч през последните му дни.
Една сутрин слугинята влезе по-рано в стаята й, сложи на нощната масичка чашата мляко с кафе и каза:
— Хайде, пийте бързо. Дени ни чака пред вратата. Ще отидем в „Тополите“, имам работа там.
Жана толкова се развълнува, че едва не припадна. Облече се, разтреперана от възбуждение, зашеметена, отмаляла при мисълта, че ще види отново скъпия си дом.
Над земята блестеше лъчезарно небе; развеселеното конче препускаше от време на време в галоп. Когато влязоха в селцето Етуван, Жана усети, че се задушава, сърцето й силно заби. А щом зърна тухлените стълбове на оградата, тя неволно простена тихичко: „Ох! Ох! Ох!“ — като че при тази гледка сърцето й се обърна.
Разпрегнаха каручката у Куйар. Докато Розали и синът й отидоха по работата си, чифликчиите предложиха на Жана да се разходи из замъка и й дадоха ключовете, понеже собствениците отсъствуваха.
Тя тръгна сама, приближи се до стария замък откъм морето и се спря да го разгледа. Нищо не се бе променило отвън. По потъмнелите зидове на огромната сива сграда играеше весела слънчева усмивка. Всички капаци бяха затворени.
Откъртено сухо клонче падна на роклята й, тя вдигна очи — отронило се бе от явора. Жана се приближи до дебелото дърво с гладка белезникава кора и го погали като живо. Кракът й се спъна в тревата в парче гнило дърво, последна останка от пейката, на която тъй често бе сядала с близките си, същата, която поставиха в деня на първото посещение на Жюлиен.
Стигна до двукрилата врата на вестибюла и я отвори с голяма мъка — тежкият ръждясал ключ не можеше да се обърне. Най-сетне ключалката се поддаде на усилието й с остро скърцане на пружината. Вратата също се запъна, Жана я блъсна и я отвори.
Веднага, едва ли не тичешком, тя се изкачи в стаята си. Не можа да я познае, бе тапицирана със светла хартия. Но щом отвори прозореца, всичко в нея се обърна при вида на любимия кръгозор, горичката, брястовете, полето и морето, осеяно с тъмни платна, като че неподвижни в далечината.
След това почна да броди из голямото пусто жилище. Гледаше познатите петна по стените, спря се пред малка дупчица, издълбана в гипса от барона, той често се забавляваше — за спомен от младините си — да се фехтува срещу стената, щом минеше край това място.
В стаята на маминка намери все още забодена зад една врата в тъмния ъгъл до леглото изящна карфица със златна главичка, забита някога от нея самата (тя си спомняше сега) и търсена после в продължение на години. Никой не я бе намерил. Взе я като скъпоценна реликва и я целуна.
Ходеше навсякъде, търсеше и откриваше почти неуловими следи по завесите в стаите, които не бяха сменени, виждаше наново чудноватите образи, които нашето въображение често придава на рисунките по платовете, на мрамора, на сенките по замърсените от времето тавани.
Движеше се безшумно, съвсем сама в огромния безмълвен замък, като в гробница. Целият й живот бе погребан тук. Слезе в салона. Там беше тъмно от затворените капаци и известно време не можа да види нищо. После погледът й свикна с тъмнината и тя постепенно различи високите тапицерии с пръснатите по тях птици. Две кресла стояха пред камината, като че някой току-що бе станал от тях. Дори дъхът на стаята, нейният особен дъх, както всяко същество има своя миризма, смътен и все пак ясно доловим дъх, приятен, неопределен мирис на старо жилище, проникваше в Жана, навяваше й спомени, замайваше я. Тя стоеше задъхана, вдишваше дъха на миналото, вперила очи в двете кресла. И изведнъж, в някакво мимолетно видение, породено от нейната натрапчива мисъл, й се стори, че вижда, видя, както тъй често ги бе виждала, баща си и майка си да греят краката си на огъня. Отстъпи назад ужасена, блъсна се в ръба на вратата, опря се, за да не падне, с очи, все още приковани върху креслата.