Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
— Помисли си само — отвръщаше Жана, — аз съм съвсем сама, синът ми ме изостави.
А Розали изпадаше в ярост:
— Голямо чудо! Че какво от това! Ами децата, които отиват войници? Ами тези, които се преселват в Америка?
Америка беше за нея някаква неясна страна, където човек отива да печели пари и никога не се връща.
Тя продължаваше:
— Някой ден все трябва да се разделим с децата си, защото старите и младите не могат да живеят заедно. — И в заключение казваше жестоко: — Добре де, какво щяхте да кажете, ако бе умрял?
Жана не намираше отговор на това.
С омекването на времето през първите пролетни дни силите й се възвърнаха малко, но тя използуваше това съживяване само за да потъне още повече в мрачните си мисли.
Като се качи една сутрин на тавана да търси нещо, случайно отвори сандъче, пълно със стари календари. Запазили ги бяха според обичая на живеещите на село.
Стори й се, че пред нея застанаха сами миналите години. Спря се пред купчината четвъртити картони, обзета от странно, необяснимо вълнение.
Взе ги и ги свали долу в трапезарията. Имаше календари с най-различни размери, големи и малки. Почна да ги подрежда на масата по години. Изведнъж й попадна първият календар, който бе донесла със себе си в „Тополите“.
Тя се загледа продължително в него, в зачеркнатите от нея дни сутринта на заминаването й от Руан, на другия ден след излизането й от манастира. И заплака. Плачеше тихо и унило, със скръбните сълзи на стара жена, оплакваща злочестия си живот, проснат на масата пред нея в тези картони.
Неочаквано у нея назря една мисъл, която скоро се превърна в страшна, постоянна и ожесточена мания. Искаше да си спомни ден по ден какво е правила в живота си.
Набоде по стените и по тапетите един до друг пожълтелите картони, заседяваше се с часове ту пред един, ту пред друг и се питаше: „Какво ми се случи през този месец?“
Подчертавала бе незабравимите дати в живота си и понякога успяваше да си припомни цял месец, възкресяваше една по една дребните случки, станали пред или след някое важно събитие, съчетаваше ги, свързваше ги една с друга.
След упоритото съсредоточаване, с напрягане на паметта и усилие на волята си успя да си припомни почти напълно първите две години, прекарани в „Тополите“, далечните спомени от живота й възкръсваха с необикновена лекота и яркост.
Но следващите години се губеха сякаш в мъгла, разбъркваха се, застъпваха се една друга. Случваше се да стои дълго, навела глава над календара, устремила мисъл към миналото, без да успее да си спомни дали именно в този картон може да намери даден спомен.
Така от календар на календар тя обхождаше стаята, където висяха тези паметници от миналите дни като изображения на страдалческия й път. Слагаше внезапно стола си пред някой от тях, взираше се в него застинала, чак до настъпването на нощта, ровейки в паметта си.
После, когато жизнените сокове се размразиха под слънчевата топлина, когато житата покараха по нивите, когато дърветата се разлистиха и ябълките в двора цъфнаха като розови кълба и изпълниха с аромата си равнината, Жана бе обхваната от силна възбуда.
Не я сдържаше вече на едно място. Ходеше насам-натам, влизаше и излизаше по сто пъти на ден, понякога се луташе далеч покрай чифлиците, изгаряна от трескаво съжаление.
Всяка маргаритка, сгушена в гъстата трева, всеки слънчев лъч, плъзнал се между листата, всяка локвичка вода в издълбания от каруците път, където се оглеждаше небесната синева, извикваха у нея вълнение, тя изпадаше в умиление и смут, изживяваше наново някогашните усещания — като отглас на вълненията й като младо момиче, когато мечтаеше из полето.
Тя бе потръпвала от същите усещания, вкусвала бе сладостта и смущаващото опиянение на топлите дни в очакване на бъдещето. А и сега, когато бе свършено с бъдещето, изпитваше всичко това. Сърцето й все още се радваше на тия неща, но и страдаше същевременно, като че вечната радост на пробудената природа, която проникваше в изсъхналата й кожа, в изстиналата й кръв и в сломената й душа, й носеше само бледо, болезнено очарование.
Струваше й се, че нещо около нея се бе променило. Слънцето като че ли грееше по-слабо, отколкото по време на нейната младост, небето не беше тъй синьо, полята — тъй зелени, а и цветята, по-бледи и не тъй уханни, съвсем не опияняваха както преди.
Имаше обаче дни, когато се чувствуваше проникната от такова блаженство, че пак почваше да мечтае, да се надява, да очаква. Защото въпреки настървената жестокост на съдбата, нима може човек да не се надява, когато времето е хубаво?