Аз съм номер четири
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: the lorien legacies #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-846-2
- Переводчик: Лилия Трендафилова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Аз съм номер четири». Краткое содержание книги:
Правим тапиока пудинг. Лесен ден. По средата на часа вратата на кухнята се отваря. Отговорникът на коридора. Поглеждам го и веднага разбирам какво означава това. Предвестникът на лошите новини. Пратеникът на смъртта. Идва право при мен и ми подава листче хартия.
— Г-н Харис иска да те види — казва той.
— Сега?
Той кимва.
Поглеждам Сара и свивам рамене. Не искам да види страха ми. Усмихвам й се и отивам до вратата. Преди да напусна, се обръщам и я поглеждам отново. Тя е наведена над масата, разбърква съставките, носи същата зелена престилка, която завързах вместо нея в първия си ден тук, деня, в който направихме палачинки и ги ядохме от една и съща чиния. Косата й е прибрана на опашка и няколко свободни кичура висят пред лицето й. Вдига ги зад ухото си и докато го прави, ме вижда как стоя на вратата и я гледам. Не свалям поглед от нея, опитвам се да запомня всеки малък детайл от този миг, начина, по който тя държи дървената лъжица в ръка, кожата й като слонова кост, светлината, която идва от прозорците зад нея, нежността в очите й. Ризата й е с разкопчано горно копче. Чудя се дали знае за него. Тогава отговорникът на коридора казва нещо зад мен. Махам на Сара, затварям вратата и тръгвам. Ходя спокойно, опитвайки се да убедя сам себе си, че това е само някаква формалност, просто документ, който сме забравили да подпишем, някакъв въпрос за копията. Но знам, че не е само формалност.
Г-н Харис седи на бюрото си, когато влизам в кабинета му. Усмихва се по начин, който ме ужасява, има същата горделива усмивчица, с която викаше Марк да излезе от час за интервюто.
— Седнете — казва той.
Сядам.
— Та истина ли е? — пита той. Поглежда към екрана на компютъра си и после пак към мен.
— Кое дали е истина?
На бюрото му има пощенски плик с името ми, изписано на ръка с черно мастило. Вижда ме, че го гледам.
— А, да, този факс пристигна за вас преди около половин час.
Взема плика и ми го хвърля. Хващам го.
— Какво е? — питам.
— Нямам представа. Секретарката ми го сложи в пощенския плик и го залепи веднага щом пристигна.
Няколко неща се случват наведнъж. Отварям плика и изваждам съдържанието му. Два листа хартия. На първия пише моето име и „Поверително“ с големи черни букви. Слагам го зад втория лист. Едно единствено изречение, написано с главни букви. Никакво име. Само пет черни думи на бяло платно.
— Та, г-н Смит, вярно ли е? Изтичахте ли в горящата къща, за да спасите Сара Харт и онези кучета? — пита г-н Харис. Усещам прилив на кръв в лицето си. Поглеждам нагоре. Той обръща монитора си към мен, така че да мога да прочета какво пише на него. Това е блогът към „Парадайс газет“. Не е нужно да гледам името на автора, за да знам кой го е написал. Заглавието е повече от достатъчно.
Дъхът ми секва. Сърцето ми препуска. Светът спира или поне така изглежда. Чувствам се мъртъв отвътре. Поглеждам отново надолу към листа, който държа. Бяла хартия, гладка на пипане. Пише:
Ти ли си номер четири?
И двата листа падат от ръцете ми, понасят се нататък и плават до пода, където лягат неподвижни. Не разбирам, мисля си. Как може да бъде?
— Е, така ли е? — пита г-н Харис.
Устата ми зейва. Г-н Харис се усмихва, горд е, щастлив. Но не него виждам. А това, което е зад него, което се вижда през прозорците на кабинета. Червена мъглявина, която идва от ъгъла, която се движи по-бързо от нормалното, от безопасното. Скърцане на гуми, когато профучава през площадката. Пикапът хвърля чакъл при втория завой. Анри е приведен над кормилото като някакъв изперкал маниак. Набива спирачките толкова силно, че цялото му тяло се люшва напред и пикапът спира с вой.
Затварям очи.
Слагам глава в ръцете си.
През прозореца чувам вратата на пикапа да се отваря. Чувам я да се затваря.
Анри ще бъде в този кабинет в рамките на същата минута.
Глава 28
— Добре ли сте, г-н Смит? — пита директорът.
Поглеждам нагоре към него. Опитва се да си придаде най-загрижения вид, на който е способен, вид, който трае само секунда, преди зъбатото му ухилване да се върне на лицето му.
— Не, г-н Харис — казвам. — Не съм добре.
Вдигам листа хартия от земята. Прочитам го отново. Откъде е дошъл? Това някакъв майтап с нас ли е? Няма нито телефонен номер, нито адрес, нито име. Нищо освен пет думи и въпросителен знак. Поглеждам нагоре през прозореца. Пикапът на Анри е паркиран, ауспухът дими. Поглеждам обратно към екрана на компютъра. Статията е публикувана в 11:59, преди близо два часа. Удивен съм, че на Анри му е отнело толкова време, за да дойде. Обзема ме някакъв световъртеж. Чувствам, че се олюлявам.