Огнено жертвоприношение
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Люцканов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Огнено жертвоприношение». Краткое содержание книги:
Той зашепна. Кръвта все още се стичаше на тънка струйка от устата му:
— Как можеш да твърдиш, че доброто е по-силно? Искам да излижа кръвта по собственото си тяло. Искам да притисна кървящите си устни към твоите. Искам да пиеш кръв от моята рана. Това е зло, а не добро.
Докоснах лицето му едва-едва, но дори от това леко докосване силата прескочи между нас като електрически заряд.
— Това не е зло, Ричард. Просто не е твърде цивилизовано.
Кръв се събираше на брадичката му в една-единствена трептяща капка. Тя падна на кожата ми — беше изгаряща. Неговата сила лумна като пламък и ме понесе със себе си. Тя искаше — не, аз исках да излижа кръвта по лицето на Ричард. Някаква съзнателна част от мен все още се съпротивляваше, когато повдигнах глава, за да го докосна с устните, езика и съвсем лекичко със зъбите си. Легнах отново със соления вкус на Ричард в устата си, но желаех повече. И това повече ме плашеше. Толкова се боях от тази част от него, от мен, колкото се боеше и самият той. Затова избягах от него в онази нощ с пълнолуние. Не защото той изяде Маркус, макар че и този ужас не беше малък, а защото си спомням как реагирах аз на всичко това. Преследваше ме споменът за мига, в който бях увлечена от силата на глутницата и в който ми се прииска да падна на колене и да участвам в кървавата им гощавка. Страхувах се, че звярът на Ричард ще погълне всичко човешко в мен. Боях се по същата причина, по която се боеше и Ричард. Но аз бях казала истината. Това не беше зло, просто не бе твърде човешко.
Той докосна с устни моите устни в трепетна целувка. От гърлото му се изтръгна нисък, приглушен звук и той внезапно притисна уста към моята толкова силно, че трябваше да отворя уста, иначе устните ми щяха да се разранят. Разтворих ги и езикът му проникна в мен, устните му обхванаха моите. Раната в устата му напълни устата ми с неговия вкус — солено-сладък. Държах с ръце лицето му, устните ми търсеха неговите и това вече бе недостатъчно. Кратко стенание се изтръгна от мен и се вмъкна в него. Стенание, породено от нужда, неудовлетвореност, желание, което никога не е било цивилизовано. Ние играехме Ози и Хариет, но онова, което искахме един от друг, беше повече в духа на „Дъслър“ или „Дентхаус“.
Застанахме на колене, все още притиснали устни. Ръцете ми се плъзнаха по гърдите на Ричард, по гърба му и нещо дълбоко вътре в мен изпука и се отпусна. Как въобще съм могла да бъда толкова близо до него и да не го докосна?
Неговата сила се опита да се излее навън, но аз я овладях — така, както умеех да владея собствената си магия, да й давам възможност да нараства до момента, в който не можех повече да я сдържам.
Ръцете на Ричард се плъзнаха нагоре по краката ми, към дантеления горен край на черното бельо. Пръстите му погалиха голия ми гръб под роклята и само след миг бях разсъблечена.
Силата бликна нагоре, навън, изпълни и двама ни. Тя ни заля като бушуваща вълна от зной и светлина. Пред очите ми всичко заплува, разпадна се и двамата извикахме в един глас. Неговият звяр се върна в него. Почувствах как се изтръгна от мен, потече между нас като мощен поток и се вмъкна в Ричард, изпълни тялото му. Очаквах да почувствам как последната капка от този поток се влива в него, както пада на езика последната капка вино от чаша, но тази капка остана.
Някъде сред този поток от сила почувствах, че Ричард овладя своя звяр и прати пулсираща топлина към Джамил. Не знаех как се прави това, но Ричард знаеше. Почувствах, че Джамил се изцелява под този съкрушителен поток. Ричард отново застана на колене и ме прегърна. Притиснах лице към гърдите му. Сърцето му биеше досами бузата ми, като живо същество. По кожата му беше избила пот като бисерна роса. Близнах няколко капки на гърдите и вдигнах поглед към него.
Очите му бяха полузатворени от натежалите клепачи. Той сякаш спеше, но не беше така. Обхвана лицето ми с дланите си. Раната в устата му беше зараснала. Приливът на сила, неговият звяр, беше я излекувал. Той сведе меките си устни над моите и леко ги докосна.
— Какво ще правим сега?
Задържах ръцете му на лицето си.
— Ще правим това, за което дойдохме.
— А после? — попита той.
Поклатих глава, потрих лице в дланите му.
— Първо да се измъкнем живи, Ричард. После ще обсъдим подробностите.
В очите му се мярна внезапен страх, почти паника.