Няма време за сбогом

— Знаете ли кога мога да го намеря?

— Той не е в града. Не съм сигурна кога ще се върне.

— Разбира се. Спомена, че ще ходи в Кънектикът.

— Така ли?

— Да.

— Сигурен ли сте? — Гласът й прозвуча обезпокоено.

— Е, може и да греша. Вижте, ще го потърся по-късно. Въпросът не е важен. Става дума за голф.

— Голф? Джереми не играе голф. Кой се обажда? Настоявам да ми отговорите.

Разговорът ставаше неуправляем. Винс, който се беше навел над мен и слушаше и двете страни, прокара пръст през гърлото си и беззвучно оформи с устни думата „прекъсни“. Затворих телефона и без да казвам нищо, прекъснах разговора. Върнах му телефона и той го пъхна в сакото си.

— Струва ми се, че уцели правилното място, но можеше да го изиграеш по-добре.

Подминах с мълчание критиката.

— Оказва се, че Джереми Слоун, когото Синтия намери в търговския център, по всяка вероятност е същият Джереми Слоун, който живее в Йънгстаун, Ню Йорк, с домашен телефон, регистриран на името на Клейтън Слоун, и бащата на Синтия е запазил изрезка от вестник в чекмеджето си за него като играч в баскетболен отбор.

Двамата се умълчахме. Опитвахме се да проумеем какво означава всичко това.

— Ще се обадя на Синтия — реших аз, — да й съобщя новината.

Хукнах надолу към кухнята и набрах номера на мобилния й телефон, който обаче беше изключен, както бе обещала.

— По дяволите. — Видях, че Винс също влезе в кухнята. — Имаш ли някакви идеи?

— Според онази жена, която вероятно му е майка, Слоун не е там. Това означава, че може би е в района на Милфорд. И ако няма приятели или роднини тук, вероятно е отседнал в някой местен мотел или хотел. — Винс отново извади мобилния си телефон, маркира номер от списъка и натисна бутона за повикване. — Хей, аз съм. Да, той още е с мен. Искам да направиш нещо.

И после обясни на човека от другия край на линията да вземе още двама, вероятно главорезите, които ме бяха отвлекли, и шофьора, и да започнат да обикалят хотелите в града.

— Не знам колко са — продължи той. — Защо не ги преброите вместо мен? Искам да разберете дали в някой от тях е отседнал човек на име Джереми Слоун от Йънгстаун, Ню Йорк. И ако го откриете, обадете ми се. Не правете нищо. Може да започнете с „Хауард Джонсън“, „Дъ Ред Руф“ и „Дъ Сюпър 8“. Господи, какъв е онзи ужасен шум, по дяволите? Какво? Кой слуша шибаните „Карпентърс“?

Винс се увери, че указанията му са приети и напълно разбрани, и пъхна телефона в сакото си.

— Ако Слоун е в града, ще го намерят — заяви той.

Отворих хладилника и му показах кутия „Корс“.

— Разбира се — отвърна Винс. Хвърлих му една бира, взех друга за себе си и двамата седнахме до масата в кухнята. Той се настани срещу мен. — Имаш ли представа какво става, мамка му?

Изпих глътка бира.

— Мисля, че започвам да разбирам. Ами ако жената, която отговори на обаждането ми, е майката на Джереми Слоун и той наистина е брат на Синтия?