Една любов в Париж

— Да… право да си кажа, не много.

Тя се разсмя.

— Тогава защо изобщо си с мене? Защо не ме изгониш на улицата?

— И аз самият не зная.

— Да ти го кажа ли аз? От доброта. Нищо друго, освен чиста, проста, глупавичка доброта.

Нахраниха се в Латинския квартал. Чарли не си правеше никакви илюзии, че Лидия може да изпитва някакво влечение лично към него. Тя приемаше неговата дружба, както човек приема дружбата на спътниците, с които е принуден да прекара няколко дни заедно на парахода, и по тази причина е заставен да живее в известна интимност с тях. Но всъщност му е все едно откъде идват и що за хора са; те изскачат изневиделица, когато идват на парахода, после се разделят, щом пристигнат в пристанището и всеки поема своя път. Чарли беше толкова малко суетен, че това съвсем не го обиждаше; той бе принуден да признае, че нейните собствени грижи и главоболия бяха извънредно големи и поглъщаха цялото й внимание. Ето защо той доста се изненада, когато го помоли да й разкаже нещо за себе си. Той й разказа за влечението си към изкуството, разказа й за отдавнашното си желание самият той да стане художник. А тя сметна, че е постъпил много благоразумно, като си е избрал най-сетне подсигурения живот на търговец. Дотогава не я беше виждал толкова весела и човечна. Тя познаваше английския семеен живот само от Дикенс, Такър и Х. Дж. Уел, затова имаше голямо желание да узнае какъв е животът в богатите трезви къщи в Бейз-уотърс, които тя беше виждала само отвън. Тя го запита за неговото семейство и домашната им обстановка. Той винаги изпитваше удоволствие да говори за това. Разказа й за баща си и за майка си с лека, насмешлива ирония, но Лидия я долови само като маска, зад която той прикриваше обичта и възхищението си към своите родители. Без сам да знае, той обрисува пред нея приятната картина на едно нежно сплотено щастливо семейство, което прекарва живота си в непридирчиво и скромно охолство, доволно от себе си и от света и без ни най-малко да се тревожи, че сигурността му може някога да бъде застрашена. На така описания от него живот не му липсваше прелест и достойнство, той беше нормален и здрав, а тъй като се интересуваха от всевъзможни духовни ценности, не беше напълно насочен към материалното. Хората, които водеха такъв живот, бяха обикновени и почтени, без амбиции или завист, готови да изпълнят своя дълг към ближния си и към държавата, тъй както го разбираха; с една дума, безвредни и незлобиви хорица. Лидия навярно долови колко много от това добродушие и дружелюбност и от това съвсем не неприятно самодоволство се дължаха на отдавна осъзнатото и заздравено благосъстояние на Англия; тя може би долови смътно, че един ден то може да бъде отнесено от някой пролетен порой, както пясъчните кули, каквито децата си правят край морския бряг. Но кога, не й беше ясно.