Една любов в Париж
- Автор: Моэм Сомерсет Уильям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Петрова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Една любов в Париж». Краткое содержание книги:
— Да… право да си кажа, не много.
Тя се разсмя.
— Тогава защо изобщо си с мене? Защо не ме изгониш на улицата?
— И аз самият не зная.
— Да ти го кажа ли аз? От доброта. Нищо друго, освен чиста, проста, глупавичка доброта.
Нахраниха се в Латинския квартал. Чарли не си правеше никакви илюзии, че Лидия може да изпитва някакво влечение лично към него. Тя приемаше неговата дружба, както човек приема дружбата на спътниците, с които е принуден да прекара няколко дни заедно на парахода, и по тази причина е заставен да живее в известна интимност с тях. Но всъщност му е все едно откъде идват и що за хора са; те изскачат изневиделица, когато идват на парахода, после се разделят, щом пристигнат в пристанището и всеки поема своя път. Чарли беше толкова малко суетен, че това съвсем не го обиждаше; той бе принуден да признае, че нейните собствени грижи и главоболия бяха извънредно големи и поглъщаха цялото й внимание. Ето защо той доста се изненада, когато го помоли да й разкаже нещо за себе си. Той й разказа за влечението си към изкуството, разказа й за отдавнашното си желание самият той да стане художник. А тя сметна, че е постъпил много благоразумно, като си е избрал най-сетне подсигурения живот на търговец. Дотогава не я беше виждал толкова весела и човечна. Тя познаваше английския семеен живот само от Дикенс, Такър и Х. Дж. Уел, затова имаше голямо желание да узнае какъв е животът в богатите трезви къщи в Бейз-уотърс, които тя беше виждала само отвън. Тя го запита за неговото семейство и домашната им обстановка. Той винаги изпитваше удоволствие да говори за това. Разказа й за баща си и за майка си с лека, насмешлива ирония, но Лидия я долови само като маска, зад която той прикриваше обичта и възхищението си към своите родители. Без сам да знае, той обрисува пред нея приятната картина на едно нежно сплотено щастливо семейство, което прекарва живота си в непридирчиво и скромно охолство, доволно от себе си и от света и без ни най-малко да се тревожи, че сигурността му може някога да бъде застрашена. На така описания от него живот не му липсваше прелест и достойнство, той беше нормален и здрав, а тъй като се интересуваха от всевъзможни духовни ценности, не беше напълно насочен към материалното. Хората, които водеха такъв живот, бяха обикновени и почтени, без амбиции или завист, готови да изпълнят своя дълг към ближния си и към държавата, тъй както го разбираха; с една дума, безвредни и незлобиви хорица. Лидия навярно долови колко много от това добродушие и дружелюбност и от това съвсем не неприятно самодоволство се дължаха на отдавна осъзнатото и заздравено благосъстояние на Англия; тя може би долови смътно, че един ден то може да бъде отнесено от някой пролетен порой, както пясъчните кули, каквито децата си правят край морския бряг. Но кога, не й беше ясно.
— Колко сте щастливи вие, англичаните! — каза тя.
Самият Чарли остана малко изненадан от въздействието върху него на собствените му думи. В този свой разказ той за пръв път се видя с очите на наблюдател. Досега беше живял като актьор, който играе ролята си, но нито веднъж не е виждал цялата пиеса откъм зрителната зала и затова има само обща, неопределена представа за цялото. Би било пресилено да твърдим, че това съзнание го е обезпокоило; то го смути малко, когато си представи, че баща му, майка му, сестра му и самият той бяха заети от ранна утрин до късна нощ — никога не им достигаше денят, каквото и да предприемеха. И все пак, ако се замислеше човек какъв живот водеха те година след година, не би могъл да се отърси от неприятното чувство, че никой от тях нищо не вършеше в истинския смисъл на думата. Така както става с много комедии: декорите красиви, дрехите хубави, диалозите артистично изпълнени, така че човек прекарва една приятна вечер, но след една седмица вече нищо не си спомня.
Щом се навечеряха, наеха един автомобил и отидоха на кино на другия бряг. Даваха филма на братята Маркс и Чарли и Лидия се смяха до припадане на непринудения хумор на тези отлични клоуни, но ги разсмиваха не само духовитостите на Гручр и комичните лудории на Харпо, но и собственият им смях. Към полунощ филмът свърши, но Чарли беше в такова весело настроение, че не можеше и да помисли за спане. Затова запита Лидия дали не иска да отидат някъде, за да потанцуват.
— Къде искаш да отидем? — запита го Лидия. — Монмартър?
— Където ти искаш, само да бъде весело — а тъй като си спомни за вечното и почти никога неизпълнено желание на своите родители при посещенията им в Париж, той добави: — Където няма толкова много англичани.