Любов под гибелна звезда
- Автор: Анджелини Джоузефин
- Серия: Любов под гибелна звезда #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Любов под гибелна звезда». Краткое содержание книги:
— Би трябвало аз да наглеждам Хелън тази вечер — каза извинително Джейсън.
— А и аз съм с колелото — каза Хелън. Не можеше да понесе да бъде насаме с него.
— Не ме интересува — безцеремонно отвърна Лукас и на двамата. За миг се втренчи настоятелно в Джейсън, изричайки невероятно много неща с очите си, после се обърна отново към Хектор. — Трябва ми пикапът ти — каза с едва сдържан гняв. Хектор кимна, като хвърли поглед към Хелън и обратно към Лукас с нещо много наподобяващо съчувствие.
Лукас сграбчи Хелън за ръката и я издърпа навън. Натовари колелото й отзад в джипа на Хектор, задържа вратата на Хелън отворена, докато тя се качи, и подкара от гаража, без да продума. Щом се отдалечи от имота на семейство Делос, отби и спря в едно от живописните паркови кътчета за пикник, и се обърна на мястото си, за да погледне Хелън в лицето.
— Какво става? — попита едновременно ядосан, раздразнен и изплашен.
Хелън нямаше какво да му отговори.
— Ще ми кажеш ли поне какво лошо съм направил?
— Казах ти вече, нищо не си направил — каза Хелън, без да вдига поглед от скута си.
— Тогава защо се държиш така с мен? Погледни ме — умолително изрече той, като взе ръката й. Тя се втренчи в преплетените им ръце, сякаш за пръв път виждаше такова нещо.
— Какво правиш, по дяволите? — Отвратено издърпа ръката си от неговата. — Знаеш ли какво? Вземам си думите назад. Наистина ми направи нещо. Подведе ме.
Цялото лице на Лукас се сгърчи. Хелън нямаше причина да се надява след онова, което беше чула предишната вечер, но по някаква причина в нея все още тлееше мъничка искрица, че може би беше разбрала погрешно. Или че той ще размисли. Искрицата угасна напълно, когато Лукас кимна.
— Подведох те — каза той, като затвори здраво очи и стисна юмруци толкова силно, че за миг на Хелън й се стори, че ще изтръгне волана. Гласът му беше груб и дрезгав, почти като ръмжене. — Ти и аз не можем да бъдем заедно, така че просто си го избий от главата и давай нататък.
Хелън разкопча предпазния си колан и излезе от колата.
— Почакай, моля те — подхвана той, почти сякаш изпитваше болка, но Хелън затръшна вратата си и го прекъсна.
— Да чакам какво? Да ми кажеш, че съм наистина мило момиче, но никога не би ме докоснал? Благодаря, тази част вече я знам. Сега отвори багажника, за да мога да си взема колелото — процеди тя. Гласът й и беше чужд, толкова горчив и саркастичен, че звучеше като нечий друг.
— Обещавам, че няма да кажа нищо през остатъка от пътя, ако не искаш. Просто ми позволи да те откарам до вас — отвърна Лукас спокойно. Омразно й беше това негово спокойствие.
— Отвори проклетата врата или ще я изтръгна! — изкрещя Хелън в отговор.
Знаеше, че се държи като глупачка, като изпада в истеричен пристъп насред пътя по този начин, но не можеше да спре. Унижението се процеждаше от всяка пора на тялото й и тя имаше нужда да се махне бързо от Лукас. Не искаше и да забрави нещо — нещо, което би я накарало да се върне обратно при него, за да си го поиска.
Стоеше отзад до колата му с наведена глава и с ръце, здраво скръстени над нараненото й сърце. Знаеше, че той я гледа в огледалото за обратно виждане, затова изви тялото си под ъгъл и се отдръпна. Най-после той отвори багажника. Тя измъкна колелото си и потегли, без да каже и дума повече.
Когато се прибра, тя се стовари на леглото, без дори да се съблече. Чу как Джейсън обикаляше по платформата на покрива, докато се настаняваше за нощта, но не се чувстваше виновна, че го е оставила там горе. Единственото й желание беше да избяга колкото се може по-надалече от семейство Делос, и то възможно най-бързо.
Беше в покрайнините на сухите земи, на ново място, което бе виждана отдалече, но никога не беше мислила, че може да достигне. Беше все така каменисто, но сред туфите остри като бръснач треви бяха разпръснати порутени цилиндрични късове дялан мрамор, разпилени колони, от които можеха да се построят хиляда Партенона. Тук някога бе имало империя. Вече не.
Някъде в далечината се усещаше съществуването на река. Хелън не можеше да каже дали я чуваше или долавяше онази миниатюрна частица допълнителна влага във въздуха, но знаеше, че наблизо има течаща вода. Чувстваше се толкова суха и празна отвътре. Къде ли беше реката?
Докато търсеше, тя погледна надолу към повалените постройки и монументи и зачете имената, надраскани отстрани. Гракус обича Лусинда. Итън обича Сара. Майкъл обича Ерин. Струваше й се, че сякаш в продължение на дни прокарва пръсти по имената, издълбани в изпочупените кости на разрушени любови, заобикаля счупените стълбове на неспазени клетви, и бърше прахта от надгробните камъни в гробището на любовта с ръцете си. Всеки вид смърт имаше своето място в сухите земи.