Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)». Краткое содержание книги:
— От всички хора, които живеят на гърба на чуждите способности — каза Риърдън, — вие сте единственият истински паразит.
— Дал съм ви повод да мислите така.
— Тогава какво право имате да говорите за значението на това да си човек? Тъкмо вие го предадохте.
— Съжалявам, че ви обидих с това, което с право можете да сметнете за нахалство.
Франсиско се поклони и се обърна, за да се отдалечи. Риърдън каза неволно, без да съзнава, че въпросът отрицава гнева му, че е молба да спре този човек и да го задържи:
— Какво искахте да разберете за мен?
Франсиско се обърна. Изразът на лицето му не беше се променил — все още излъчваше сериозен, вежлив респект.
— Вече го разбрах — отговори той.
Риърдън стоеше и го гледаше, докато той се смесваше с тълпата. Фигурите на един прислужник с кристален поднос и на доктор Причът, който се навеждаше, за да си избере още една филийка, скриха Франсиско от поглед. Риърдън погледна навън в тъмнината — виждаше се единствено вятърът.
Дагни пристъпи напред, когато той излезе от нишата, усмихна му се, канейки го открито на разговор. Той спря. Струваше й се, че е спрял с колебание. Тя заговори бързо, за да наруши тишината.
— Ханк, защо има толкова много интелектуалци с мародерски убеждения тук? Не бих ги пуснала в дома си.
Не това искаше да му каже. Но не знаеше какво точно иска да му каже — никога преди не беше се чувствала лишена от дар слово в негово присъствие.
Видя как очите му се присвиват, като затваряща се врата.
— Не виждам причина някой да не ги кани на парти — студено отвърна той.
— Не исках да критикувам избора ти на гости. Но… Опитвах се да не разбирам кой от тях е Бъртрам Скъдър. Ако разбера, ще го зашлевя — тя се опита да звучи непринудено. — Не искам да правя сцена, но не съм сигурна, че ще успея да се сдържа. Не можах да повярвам, когато някой ми каза, че госпожа Риърдън го е поканила.
— Аз го поканих.
— Но… — гласът й пропадна. — Защо?
— Не придавам никакво значение на подобни събития.
— Съжалявам, Ханк. Не знаех, че си толкова толерантен. Аз не съм.
Той не каза нищо.
— Знам, че не харесваш партитата. Както и аз. Но понякога се чудя… може би ние сме единствените, които всъщност могат да им се наслаждават.
— Опасявам се, че нямам талант за това.
— Не за това. Но мислиш ли, че някой от тези хора се наслаждава? Просто се мъчат да бъдат по-безчувствени и безцелни от обикновено. Да бъдат лековати и лишени от важност… Знаеш ли, мисля, че само ако човек се чувства невероятно важен, може да се почувства и истински лек.
— Не би ми хрумнало.
— Просто мисъл, която ме притеснява от време на време… Мислех си го на първия си бал… Продължих да си мисля, че партитата трябва да са чествания, а честванията трябва да са само за онези, крито имат какво да честват.
— Никога не съм мислил за това.
Тя не можеше да пригоди думите си към строгата официалност на поведението му, дори не можеше да повярва. Винаги бяха общували топло в кабинета му. Сега той беше като човек в тесен костюм.
— Ханк, погледни. Ако не познаваше никого от тези хора, нямаше ли да изглежда красиво? Светлините, дрехите, цялото въображение, което е било необходимо, за да го направи възможно…
Тя гледаше из стаята. Не забеляза, че той не последва погледа й. Той гледаше надолу към сенките на голото й рамо — меките, сини сенки, създадени от светлината, която падаше през кичурите на косата й.
— Защо сме оставили всичко на глупаците? Трябваше да бъде наше.
— В какъв смисъл?
— Не знам… Винаги съм очаквала приемите да са вълнуващи и бляскави, като някакво рядко питие — тя се засмя с нотка на тъга. — Но и аз не пия. Това е още един символ, който не означава онова, което е трябвало.
Той мълчеше и тя добави:
— Може би има нещо, което сме пропуснали.
— Нямам представа какво е то.
В проблясък на внезапна, отчаяна празнота, тя бе доволна, че той не е разбрал или отговорил, защото чувстваше неясно, че е разкрила твърде много, макар и да не знаеше какво е разкрила. Потръпна, а движението премина през извивката на рамото й като лека конвулсия.
— Просто една стара илюзия — безразлично каза тя. — Просто настроение, което се появява веднъж на една-две години. Само ми покажи последния ценови индекс на стоманата и ще забравя напълно за него.