Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Искам коне — веднага!
Но и тук се забавиха; ратаите спяха тъй необяснимо дълбоко, че бяха необходими по пет минути да се събуди всеки един от тях. Ханджията, кой знае как, беше затрил някъде ключа от конюшнята, а когато го намериха, двама сънливи помагачи сложиха неподходящи хамути на неподходящи коне и цялата процедура на впрягането трябваше да почне от самото начало. Ако мистър Пикуик беше сам, тези непрекъснато умножаващи се спънки щяха отведнъж да сложат решителен край на гонитбата, но възрастният Уордл не се предаваше тъй лесно; той се беше развъртял с невероятно усърдие и настойчивост: плясваше едного, сръгваше другиго, тук стягаше юзда, там оправяше ремък, и екипажът бе готов за много по-кратко време, отколкото би могло въобще да се очаква при толкова много затруднения.
Продължиха пътешествието; изгледите, откриващи се пред тях, съвсем не бяха насърчителни. Следващата станция беше на петнадесет мили разстояние, нощта беше тъмна, вятърът — силен, а дъждът се лееше като из ведро. Беше невъзможно да напредват бърже при всички тия препятствия, сбрани заедно; наближаваше вече един след полунощ, а за два часа бяха успели да стигнат едва до тази станция. Тук обаче съзряха нещо, което подхрани надеждата и съживи отпадналия им дух.
— Кога пристигна тази кола? — извика възрастният Уордл, като скочи от своето превозно средство и посочи към оставената на двора друга карета, цяла изпоцапана с прясна кал.
— Няма и четвърт час, сър — отвърна конярят, към когото бе отправен въпросът.
— Дама и господин? — запита Уордл, задъхан от нетърпение.
— Да, сър.
— Висок джентълмен — вечерен костюм — дългокрак — много слаб?
— Да, сър.
— Възстара дама — слабо лице — доста суха, а?
— Да, сър.
— Ей богу, това са те, Пикуик! — тържествуваше възрастният джентълмен.
— Щели да пристигнат по-рано — рече конярят, — но им се скъсал някакъв ремък.
— Ха така! Пада им се, дявол да ги вземе! Кола и четири коня! На минутата! Ще ги хванем още преди следващата станция. По една гвинея на всеки, момчета, само по-живо, по-живо! Това се казва пъргави хора.
И като ги подканваше по този начин, възрастният джентълмен тичаше нагоре-надолу из двора, шареше напред-назад, обхванат от възбуда, която зарази и мистър Пикуик; под нейно влияние този джентълмен по най-невероятен начин се озова всред сложно заплетени хамути, обърка се между коне и колела на разни екипажи, като вярваше твърдо, че със своята дейност той съществено подпомага приготовленията за по-нататъшното им пътуване.
— Да тръгваме, да тръгваме! — викаше възрастният Уордл, докато се качваше в каретата; той дръпна стълбичката и тръшна вратата след себе си. — Хайде! По-скоро! — И преди мистър Пикуик да разбере какво точно става с него, той усети, че го вкарват насила през другата врата, теглен от възрастния джентълмен и тласкан от коняря; и ето че пак потеглиха.
— А, тоя път наистина напредваме! — възторжено каза възрастният джентълмен. И те наистина напредваха, ясно доказано на мистър Пикуик от постоянния му сблъсък ту с твърдата дървена облицовка на каретата, ту с тялото на своя спътник.
— Дръжте се! — рече пълният мистър Уордл, когато мистър Пикуик се гмурна с главата напред в обемистата му жилетка.
— Никога в живота си не съм се друсал така — забеляза мистър Пикуик.
— Няма нищо — отвърна спътникът му, — скоро ще свърши. Внимавайте, дръжте се здраво!
Мистър Пикуик се притисна в своя ъгъл колкото му бе възможно по-здраво, а екипажът летеше напред по-бърже от всякога.
Бяха пропътували по този начин към три мили, когато мистър Уордл, надничащ от две-три минути през прозореца, се отдръпна изведнъж с лице, цялото в кални пръски, и извика, едва дишащ от вълнение: