Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Мистър Пикуик едва-що бе отдръпнал главата си от прозореца, същото бе сторил и изтощеният от викане мистър Уордл, когато страхотен удар ги запрати към предницата на колата. Усетиха ненадеен трус — чу се силен трясък — едно колело изхвръкна — каретата се прекатури.

Само след няколко кратки секунди на уплаха и объркване, през които можеше да се долови единствено шум от чупещи се стъкла и риещи коне, мистър Пикуик усети как с голямо усилие го измъкват изпод развалините на каретата; и щом стъпи на крака и освободи главата си от полите на своето палто, които съществено пречеха на ползотворността на очилата му, неговият поглед обгърна картината на това пълно крушение.

Възрастният мистър Уордл, гологлав, с раздрани на няколко места дрехи, стоеше край него, а в краката им лежаха пръснати останките от каретата. Кочияшите бяха успели да прережат ремъците на хамутите; обезобразени от калта и разчорлени от бясната езда, те стояха изправени до своите коне. На стотина ярда пред тях беше другият екипаж, спрял при шума от злополуката. Кочияшите, и двамата ухилени до уши, наблюдаваха противниковия тим от седлата си, а мистър Джингл с видимо задоволство съзерцаваше бедствието от прозореца на каретата си. Тъкмо бе почнало да се съмва и цялата сцена бе съвършено видима в синкавата утринна светлина.

— Е-хей! — извика безсрамният Джингл. — Някой да е пострадал? Възрастни господа — тежичък товар — опасно начинание — много.

— Негодник неден! — изрева Уордл.

— Ха-ха! — отвърна Джингл. После добави, като намигна многозначително и с рязко движение на палеца посочи към вътрешността на каретата. — Хей, слушайте — тя се чувствува отлично — праща много здраве — моли да не се безпокоите — поздрави на Тъпи — ще се качите ли отзад? Карайте, момчета.

Кочияшите се приготвиха за езда и каретата затрополи по пътя, а мистър Джингл заразмахва с присмех бяла кърпичка от своя прозорец.

Нищо от цялото това приключение, дори самото прекатурване не бе успяло да смути вечно спокойния и уравновесен нрав на мистър Пикуик. Но подлостта на човека, който беше способен да вземе първо пари от верния му последовател, а после да го нарече с умалителното „Тъпи“, надхвърляше границата дори на неговото търпение. Той пое дълбоко дъх, почервеня до самия край на очилата си и заяви бавно и натъртено:

— Ако някога срещна този човек отново, аз ще…

— Да, да — прекъсна го Уордл, — всичко туй е чудесно, но докато ние стоим тук и си приказваме, те ще си извадят разрешение и ще се венчаят в Лондон.

Мистър Пикуик млъкна, потисна горящото си възмущение и му сложи пепел.

— Колко има до следващата станция? — запита мистър Уордл един от кочияшите.

— Шест мили, а, Том?

— Май са повечко.

— Повечко са май от шест мили, сър.

— Няма що, Пикуик — рече мистър Уордл, — ще ги вървим пешком.

— Няма що — отвърна този истински велик човек.