Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Чувате ли, момчета! — викна съдържателят. Кола и четири коня — без бавене — по-живо, по-живо!
Коняри и ратаи се разтичаха. Фенери засвяткаха, докато хората се суетяха нагоре-надолу; конски копита затрополяха по неравния плочник на двора; каретата шумно затрака, докато я вадеха изпод навеса; и наоколо се възцари глъч и оживление.
— Хайде де! Цяла нощ ли ще чакаме колата? — провикна се Уордл.
— Вече я прекарват през двора, сър — отвърна един от конярите.
Каретата се появи — впрегнаха конете — кочияшите скочиха върху им — пътниците се настаниха вътре.
— Седемте мили за по-малко от половин час, разбрано? — викна мистър Уордл.
— Дии-и-й!
Кочияшите раздвижиха камшици и шпори, прислужниците нададоха викове, конярите шумно поздравиха и колата се понесе надолу по друма стремглаво и яростно.
„Чудесно положение, няма що — каза си мистър Пикуик, когато му остана малко време за размисъл. — Чудесно положение за един председател на клуба «Пикуик»: влажна карета — буйни коне — петнадесет мили в час — в дванадесет часа посред нощ!“
Първите три-четири мили ни една дума не бе разменена между двамата господа; всеки от тях бе премного погълнат от своите собствени мисли, за да споделя впечатления със своя другар. Но след като изминаха това разстояние и конете се загряха и започнаха да вършат работата си, както се следваше, мистър Пикуик тъй много се възбуди от скоростта на движението, щото не можеше повече да остане съвсем безмълвен.
— Смятам, че непременно ще ги догоним — рече той.
— Да се надяваме — отвърна спътникът му.
— Прекрасна нощ — рече мистър Пикуик, поглеждайки нагоре към луната, която сияеше с пълен блясък.
— Толкова по-зле — отвърна Уордл, — защото лунната светлина вече им е помогнала да вземат преднина, а за нас тя няма да трае дълго. Ще се скрие след един час.
— Доста неприятно ще бъде да пътуваме с тази бързина в тъмнината, нали? — забеляза мистър Пикуик.
— Струва ми се — сухо отвърна неговият приятел.
Въодушевлението, овладяло мистър Пикуик, захвана да стихва малко по малко, когато той се размисли за всички несгоди и опасности на експедицията, в която се бе включил тъй безразсъдно. Той се сепна от високото провикване на момчето, яхнало коня-водач.
— Хе-хе-хе-хей! — проточи първият кочияш.
— Хе-хе-хе-хей! — проточи и вторият.
— Хе-хе-хе-хей! — поде сам възрастният Уордл, колкото му глас държи, подал се чак до кръста от прозореца на каретата.
— Хе-хе-хе-хей! — провикна се и мистър Пикуик, пригласяйки на припева, без да има и най-малка представа за целта и значението на този вик.
И посред „хе-хейкането“ на четиримата екипажът спря.
— Какво става? — запита мистър Пикуик.
— Има пътна бариера — отвърна старият Уордл. — Ще научим нещо за бегълците.
След като загубиха пет минути да тропат и викат непрекъснато, от къщичката излезе някакъв старец по риза и гащи и отвори пътната бариера.
— Преди колко време мина оттук последната пощенска кола? — запита мистър Уордл.
— Преди колко ли?
— Да-а!
— Ами не знам точно. Нито беше много отдавна, нито беше много скоро, май че нещо по средата.
— Минавала ли е някаква кола въобще?
— Ам’чи… да. Мина една кола.
— Преди колко време, приятелю? — намеси се мистър Пикуик. — Преди един час?
— Аха. Май че толкоз беше — отвърна старецът.
— Или два часа? — запита кочияшът на задния кон.
— Ами… може и толкоз да беше — отвърна старецът колебливо.
— Карайте нататък, момчета! — викна раздразненият възрастен джентълмен. — Само време губим с този стар глупак!
— Глупак ли? — извика ухилен старецът, застанал насред пътя пред още незатворената бариера, като наблюдаваше как каретата бързо изчезва в далечината. — Я, не пак чак дотолкова; чунким ти си много умен, кат’ загуби тук десет минути и нищичко не научи. Ако всеки пазач на бариера, кат’ му дадат една гвинея, свърши работа и наполовина колкот’ мен, ще стигнеш другата кола на куково лято, дърти дундьо неден! — И като продължи да се хили, старецът затвори бариерата, прибра се в къщичката и залости вратата зад себе си.
Междувременно екипажът се носеше, без да намалява скорост, към следващата попътна станция. Луната, както Уордл беше предсказал, се канеше да се скрие не след дълго. Тежки тъмни облаци, захванали от известно време да закриват небето, бяха вече образували гъста черна маса над главите им; а едрите дъждовни капки, що почукваха от време на време по прозорците на каретата, искаха сякаш да предупредят пътниците за бързото приближаване на нощна буря. Вятърът духаше право срещу тях и в гневни пориви метеше тесния път, като виеше печално между клоните на дърветата от двете страни на друма. Мистър Пикуик се загърна по-плътно в палтото си, сгуши се в ъгъла и потъна в дълбок сън, от който можа да го събуди само спирането на каретата, звънът на станционната камбана и оглушителният вик: