Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— Нищо не може да ме отклони от нея, Флинтуинч, когато съм се уверила в нейната правота — допълнете това.
— Убедили сте се в нейната правота? Но аз казах, че вие сте най-упоритата жена на света (или поне това исках да кажа), и ако веднаж сте си наумили да оправдаете нещо, което ви е влязло в главата, то много естествено е, че ще го сторите.
— Човече! Аз оправдавам себе си само по правото на божия закон! — извика тя натъртено и от звука, който последва, стана ясно, че удря с ръка по масата.
— Да оставим това сега — спокойно отговори Джеримая. — Сега няма да разискваме тия въпроси. Все едно как е, но вие си преследвате своите цели и карате всичко да коленичи пред тях. Аз обаче няма да коленича пред тях. Бил съм ви верен, полезен съм ви бил и съм привързан към вас. Но аз няма да позволя и не искам да позволя, и никога не съм позволявал, и никога не ще позволя да ме потискате. Сразете всички останали и ще ви поздравя. Странността на моя характер, госпожо, е в това, че не позволявам да ме изяждат жив.
Много вероятно в това да беше и разковничето на тяхното разбирателство. Доловила колко силен е характерът на мистър Флинтуинч, мисис Кленъм, изглежда, бе сметнала, че ще може да извлече полза от един съюз с него.
— Достатъчно и предостатъчно по този въпрос — мрачно заяви тя.
— Освен ако отново не се хвърлите отгоре ми и тогава бъдете сигурна, че отново ще чуете същите думи — откликна упоритият мистър Флинтуинч.
На мистрис Ефри й се присъни, че при тези думи нейният повелител започва да снове из стаята, изглежда, за да се успокои, и тя избягва; ала понеже той не излиза от стаята, докато тя стои известно време заслушана и разтреперана в мрачното входно антре, тя отново се промъква горе, примамена както преди, от привиденията и любопитството си, и отново се свива зад вратата.
— Запалете свещта, ако обичате, Флинтуинч — чу тя гласа на мисис Кленъм, която очевидно желаеше да възвърне нормалните отношения. — Наближава време за чая. Не искам, като дойде малката Дорит, да ме завари на тъмно.
Мистър Флинтуинч бързо запали свещта и като я постави върху масата, каза:
— Какво смятате да правите с малката Дорит? Вечно ли ще идва да работи тук? Вечно ли ще идва за чая? Вечно ли ще идва и ще си отива оттук все по същия начин?
— Не ви ли е срам да повтаряте това „вечно“ на една саката като мен? Нима не ни откъсват като цвят в полето и нима аз не съм повалена от косата още преди много, много години? Кажете — откога лежа тук и чакам да ме приберат в плевника?
— Да, да! Но откакто вие лежите тук — съвсем не мъртва, не, съвсем не мъртва, — стотици деца и младежи, цъфтящи жени, здрави мъже и какви ли не още са покосени и отнесени; а пък вие сте си все тук, както виждате, и почти никак не сте променена. И на вас, и на мен ни остава може би още много време. А като казвам „вечно“, аз искам да кажа (макар и да не съм поет) през цялото наше време. — Мистър Флинтуинч даде това обяснение с голямо спокойствие и също тъй спокойно зачака отговор.
— Дотогава, докато малката Дорит е прилежна и работлива и се нуждае от нищожната помощ, която мога да й дам, и докато я заслужава; дотогава, предполагам, докато не се оттегли по свое желание, тя ще продължава да идва тук, ако още съм жива.
— Само това ли? — обади се Флинтуинч, поглаждайки устата и брадата си.
— А какво повече от това? Какво повече трябва да има? — избухна рязко тя.
На мисис Флинтуинч й се присъни, че в продължение на една-две минути те остават вгледани един в друг над фитила на свещта и у нея остана убеждението, че се взират втренчено един в друг.
— Дали случайно ви е известно, мисис Кленъм, къде живее тя? — запита тогава законният повелител на Ефри почти шепнешком и с едно особено натъртване, което никак не подхождаше за обикновените думи, изречени от него.
— Не.
— А искате ли — дали бихте искали да научите? — запита Джеримая с такова настървение, сякаш се готвеше да се нахвърли върху й.
— Ако ми се щеше да зная, вече щях да знам. Нима не бих могла да я попитам, когато поискам?
— Значи, не искате да знаете, така ли?
— Не искам.
След като въздъхна дълго и многозначително, мистър Флинтуинч каза с предишното натъртване: