Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Последният от споменатите джентълмени беше жизнерадостен възрастен човек със светлокафяви очи, ерген, нагоре — официално облечен в черно, а надолу — с панталони меланж. В тъмната му коса тук-там се виждаха сребристи петънца, сякаш в своя вървеж времето го бе изпръскало, а бакенбардите му бяха вече побелели. Той хранеше дълбоко уважение към мистър Домби и му отдаваше необходимата почит. Но тъй като беше с весел нрав и винаги се чувствуваше малко неловко в присъствието на такава важна личност, честите съвещания на мистър Каркър с мистър Домби не предизвикваха у него никаква ревност и той дори тайно се радваше, че поради характера на задълженията си рядко бе удостояван с подобно отличие. Посвоему той бе голям любител на музиката — извън служебно време — и хранеше бащинска привързаност към своето виолончело, което редовно веднъж в седмицата пренасяше от Излингтън, където се намираше неговата квартира, в някакъв си клуб в близост до банката, където всяка сряда вечерта една неголяма компания изпълняваше най-тягостни и сърцераздирателни квартети.
Мистър Каркър беше тридесет и осем или четиридесетгодишен джентълмен, с червендалесто лице и два реда безукорни блестящи зъби, толкова равни и бели, че предизвикваха смущение. Невъзможно беше да не ги забележиш, защото, като говореше, винаги ги показваше. А лицето му бе разтегнато в такава широка усмивка (усмивка обаче, в която почти винаги участвуваха единствено устните), че тя напомняше донякъде озъбването на котка. По примера на своя господар той проявяваше предпочитание към колосани бели връзки и беше винаги добре закопчан и със стегнато облекло. Държането му спрямо мистър Домби бе добре обмислено и той точно се придържаше към възприетия модел. Беше фамилиарен с мистър Домби, като същевременно силно подчертаваше разстоянието, което ги дели. „Мистър Домби, по отношение на човек с вашето положение от страна на човек с моето положение никаква проява на почит, съвместима с нашите делови връзки, не бих счел за достатъчна. Откровено ви признавам, сър, напълно се отказвам от това. Чувствувам, че не бих могъл да удовлетворя сам себе си. А господ знае, мистър Домби, че вие не се нуждаете от подобни уверения.“ Ако тези думи бяха напечатани и мистър Каркър винаги носеше надписа отпред на гърдите си, за да може мистър Домби непрекъснато да ги чете, той не би бил в състояние да изрази по-ясно това, което изразяваше с поведението си.
Такъв беше Каркър, управителят. Мистър Каркър младши, приятелят на Уолтър, бе негов брат — две-три години по-голям, но с безкрайно по-ниско обществено положение. По-малкият брат заемаше поста на върха на обществената стълба, а по-големият брат — на най-ниското стъпало. По-големият брат никога не се издигаше по-нагоре, нито пък повдигаше крак, за да се изкачи. Младите хора го задминаваха, извисяваха се високо над главата му и продължаваха да растат, а той си оставаше винаги на най-ниското стъпало. Беше се напълно примирил със скромното си положение, никога не се оплакваше от него и, разбира се, не хранеше никакви надежди да го промени.
— Как се чувствувате тази сутрин? — запита един ден управителят мистър Каркър при влизането си в кабинета на мистър Домби малко след пристигането на последния.
— Здравейте, Каркър! — каза мистър Домби, като стана от стола си и се обърна с гръб към камината. — Имате ли нещо за мен?
— Не зная дали е необходимо да ви безпокоя — отвърна Каркър, разлиствайки книжата в ръка. — Днес в три часа имате заседание на комитета, както ви е известно.
— И второ в четири без четвърт — добави мистър Домби.
— Вие никога нищо не забравяте! — възкликна Каркър, като продължаваше да разлиства книжата. — Ако Пол наследи вашата памет, ще създава грижи на фирмата. Един такъв е достатъчен тук.
— Вие също имате добра памет — забеляза мистър Домби.
— О! Аз ли? — възкликна управителят. — За човек като мен това е единственият капитал.
Мистър Домби запази своя тържествен и самодоволен вид, когато се наведе над камината и незабелязано за самия Каркър огледа от главата до петите своя служител. Официалността и изискаността в облеклото на Каркър, както и известното високомерие в държането, или свойствено му по природа, или възприето от модела насреща, придаваха особен допълнителен ефект на неговото покорство. Той създаваше впечатление на човек, който би се опълчил срещу смазваща го сила, ако му се удаде такава възможност, но пред величието и превъзходството на мистър Домби бе напълно отстъпил.