Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Гей — обади се мистър Домби, като малко се извърна, за да го погледне през рамо. — Тук има…
— Вакантно място — подсказа мистър Каркър, а устата му бе разтеглена до крайния си предел.
— На Антилските острови. В Барбадос. Изпращам вас — изрече мистър Домби, без да се унижава да разкрасява голата истина — да заемете мястото на младши служител в счетоводството в Барбадос. Уведомете чичо си, че съм избрал вас да заминете за Антилските острови.
От изумление дъхът на Уолтър така секна, че той едва успя да повтори думите: „Антилските острови.“
— Някой трябва да отиде — продължи мистър Домби, — а вие сте млад и здрав, а пък и чичо ви е материално затруднен. Съобщете на чичо си, че назначават вас на това място. Няма да тръгнете веднага. В срок от един месец… или два навярно.
— И там ли ще остана, сър? — попита Уолтър.
— Дали ще останете там, сър? — повтори мистър Домби, като се извърна още малко към него. — Какво искате да кажете? Какво иска да каже той, Каркър?
— Там ли ще живея, сър? — със запъване каза Уолтър.
— Разбира се — отговори мистър Домби.
Уолтър се поклони.
— Това е всичко — заяви мистър Домби и отново се обърна към писмата си. — Разбира се, своевременно ще му дадете указания относно необходимата екипировка и така нататък, Каркър. Не е необходимо той да стои повече тук, Каркър.
— Не е необходимо да стоите повече тук, Гей — отбеляза мистър Каркър с оголени венци.
— Освен ако… — обади се мистър Домби, спря да чете, без обаче да вдига глава от писмото, и наостри слух. — Освен ако има някакви въпроси.
— Не, сър — отвърна Уолтър, развълнуван, объркан и едва ли не зашеметен, като в същото време пред очите му се нижеха най-разнообразни картини, сред които образът на капитан Кътъл с твърдо колосаната шапка, онемял от изумление в дома на мисис Макстинджър, както и на чичо му, оплакващ загубата си в малката задна гостна, заемаха видно място. — Аз почти не зная… аз… аз съм ви много задължен, сър.
— Не е необходимо той да стои повече тук, Каркър — каза мистър Домби.
И тъй като мистър Каркър отново повтори тези думи и прибра книжата си, сякаш и той се канеше да излезе, Уолтър почувствува, че по-нататъшното му оставане в кабинета би било непростимо нахалство — още повече, че нямаше никакви въпроси — и затова се измъкна навън, изпаднал в пълен смут.
Докато вървеше по коридора, изпитващ раздвояване на съзнанието и безпомощност като насън, той чу как вратата на мистър Домби отново се хлопна след излизането на мистър Каркър и веднага след това въпросният джентълмен извика след него:
— Доведете своя приятел мистър Каркър младши в моя кабинет, ако обичате, сър.
Уолтър отиде в приемната и съобщи на мистър Каркър младши каквото му бе поръчано и той съответно излезе иззад преградката, където седеше сам в ъгъла, и се отправи заедно с момчето към кабинета на управителя мистър Каркър.
Джентълменът стоеше с гръб към камината, с пъхнати под пешовете ръце и така неумолимо гледаше над бялата връзка, както би могъл да гледа само мистър Домби. Той ги прие в кабинета, без да променя позата си или да смекчава суровия си тъмен поглед, а само даде знак на Уолтър да затвори вратата.
— Джон Каркър — веднага заговори управителят, като се нахвърли върху брат си и така оголи двата си реда зъби, сякаш щеше да го захапе, — в какъв съюз си влязъл с този млад човек, в резултат на което навсякъде ме преследват и тормозят, като споменават името ти? Не ти ли стига това, Джон Каркър, че аз съм ти близък родственик и не мога да се избавя от този…
— Кажи „позор“, Джеймс — тихо се обади другият брат, когато забеляза затруднението му да намери подходяща дума. — Точно това имаш предвид, и то с основание, затова кажи „позор“.
— От този позор — повтори брат му, като силно наблегна на думата. — Трябва ли този факт да се раздрънква и разгласява и непрекъснато да се излага дори в присъствието на главата на тази фирма? Дори в мигове на дискретност? Или си мислиш, че твоето име тук в тази сграда предразполага към доверие и упование, Джон Каркър?
— Не — отвърна другият брат. — Не, Джеймс. Бог ми е свидетел, че нямам подобни мисли.
— А какво мислиш тогава? — продължи брат му. — И защо се тикаш на пътя ми? Не си ли ми вече достатъчно навредил?
— Джеймс, никога не съм ти навреждал умишлено.
— Ти си ми брат — продума управителят. — Това достатъчно ми вреди.