Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Чиновниците в кантората също така се надпреварваха да засвидетелствуват своята почит. Когато мистър Домби влезеше в приемната, възцаряваше се тържествена тишина. В миг шегаджията от счетоводството ставаше безмълвен като кожените противопожарни кофи зад гърба му. На безжизнената и дрезгава светлина, процеждаща се през матовото стъкло на прозорците и таванските отвори, от която върху стъклата оставаше черно наслоение, се очертаваха книгите, папките и приведените над тях фигури, потънали в мрачна съсредоточеност, с вид, издаващ такава изолираност от външния свят, сякаш се намираха на морското дъно, а душната малка стаичка на касиера в тъмния коридор, където винаги мъждукаше лампа с абажур, приличаше на леговището на морско чудовище, съзерцаващо тайнствата на океанските дълбини с червеното си око.

Когато Пърч, прислужникът, който подобно на часовник седеше върху малка поставка, зърваше влизащия мистър Домби — или по-скоро предугаждаше влизането му, тъй като той вече бе развил интуитивно усещане за това, — той се втурваше в кабинета на мистър Домби, засилваше огъня, нагребваше въглища от дъното на сандъчето за въглища, окачваше вестника върху решетката на камината, за да го изсуши, поставяше стола и дъската за обяви на необходимото място и се завъртваше на пети точно в мига на появата на мистър Домби, за да поеме палтото и шапката му и да ги окачи. После Пърч вземаше вестника, обръщаше го веднъж-дваж на огъня и почтително го слагаше до ръката на мистър Домби. И до такава степен Пърч нямаше нищо против да проявява крайна почтителност, че ако можеше да се просне в нозете на мистър Домби или да се обърне към него с почетни обръщения, някога отправяни към Халиф Харун Алрашид51, това би го преизпълнило с радост.

Тъй като подобна проява на почести би представлявала само едно пробно нововъведение, Пърч бе принуден да се задоволи със свои собствени начини на изразяване: „Вие сте светлина за моя взор. Вие сте диханието на душата ми. Вие сте повелителят на предания Пърч.“ Стед тези недостатъчно красноречиви хвалебствия той безшумно затваряше вратата и се оттегляше на пръсти, като оставяше великия си господар да бъде наблюдаван през един сводообразен прозорец на покрива от уродливи комини и гърбове на къщи и най-вече от дръзкия прозорец на бръснарския салон на втория етаж, откъдето един восъчен манекен — рано сутрин плешив като мюсюлманин, а след единадесет часа украсен с пищна коса и бакенбарди по последна християнска мода — непрекъснато му показваше тила си.

Между мистър Домби и света на простосмъртните, до който се стигаше посредством приемната — в нея присъствието на мистър Домби в кабинета му се усещаше като полъх на влажен или студен въздух, — имаше две преходни помещения. Първото беше кабинетът на мистър Каркър, а второто — кабинетът на мистър Морфин. На всеки един от тези двама джентълмени се полагаше стаичка, голяма колкото баня, с изход към коридора пред вратата на мистър Домби. Мистър Каркър, подобно на велик везир, обитаваше помещението, близо до султана, а мистър Морфин, като служител с по-низш ранг, обитаваше помещението, близо до чиновниците.