Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник

— Дори когато нямаш пари?

— Помисли малко, luv, ако имах пари, никога нямаше да се срещнем. Нямаше да кисна в парка, седнала в тази количка. Щях да си седя удобно вкъщи. Самичка. На старците никой не им ходи на гости. Старците досаждат на всички! Повтарят едно и също, боцкат, миришат лошо и постоянно повтарят, че преди е било по-хубаво. Предпочитам да нямам пари именно защото така се запознах с теб… Защото благодарение на теб вече съм наред с главата.

Всяка вечер, прибирайки се от училище, Александър се срещаше с Бека. Истинското й име беше Ребека, но всички я наричаха Бека. Кои всички, питаше Александър, ти имаш ли приятели? Ми да… това, че нямам дом, не значи, че нямам приятели. Такива като мен са много. Не си забелязал, щото живееш в богаташки квартал и щото в центъра на Лондон не се срещат често бездомници, гонят ни, избутват ни далече. Да сме надалече от туристите, от богатите хора, от хубавите коли, красивите жени и лъскавите ресторанти… Ама от мен да го знаеш, luv, такива като мен ще ги има все повече и повече. Стига ти само да пообиколиш спалните за бездомници и ще видиш, че опашките се вият все по-дълги. Редят се всякакви хора! Не само старци. И млади също! И господа с приличен вид, които протягат купичка… Оня ден на опашката стоях пред един бивш банков чиновник, който четеше „Война и мир“. Завързахме разговор. Изгубил си работата, а после и къщата, и жената, и децата. Оказал се на улицата с книгите си и един стилен фотьойл. Красив фотьойл, тапициран с небесносиньо кадифе, на името на някакъв френски крал. Живее до църквата на „Бейкър Стрийт“. Станахме си симпатични, защото и двамата си имаме столове. Когато излиза, той оставя своя в ризницата.

— Така значи! — отвърна Александър. — Пък аз си мислех, че ти живееш съвсем сама… В такъв случай защо не искаш да отидеш в спалнята за бездомни, при приятелите ти? Ще бъде по-добре, отколкото да спиш сама на улицата.

— Вече ти казах, спалните за бездомниците не са за мен. Опитах. Особено една, която много ми похвалиха, на „Севън Систърс Роуд“… Е, какво да ти кажа, няма да стъпя повече там!

— Защо?

— Защото има безръки мъже със зелени тениски, които те претрепват от бой!

— Как така те претрепват, след като нямат ръце?

— Ритат те, блъскат те с колене, хапят те! Жестоки са. Освен това трябва да се прибираш в точно определен час, трябва да плащаш по нещо, дори да не е кой знае колко, пък и ти отмъкват всичко… Пълно е с огромни черни с безброй плитчици, които крещят, пият тайно бира и пикаят навсякъде! Не, не! Чувствам се по-добре на инвалидната си количка…

— Но когато вали сняг и стегне студ, Бека?

— Отивам при кралския интендант! Шашнах те, нали?

— Кой е пък този?

— Много симпатичен чичко. Живее в малка къща от червени тухли в парка… малко по-натам, към Серпънтайн. Грижи се за кралските градини. Това е официална длъжност, защото всички тези паркове принадлежат на кралското семейство или на разни херцози. Когато стане много студено, отивам при него и той ме подслонява в бараката за дърва. Уплътнил е прозореца и е инсталирал печка специално заради мен. Носи ми супа, хляб, топло кафе. Спя в компанията на гребла, лопати, брани, косачки, пънове. Ухае на дърво и трева. Затварям очи, толкова приятно ухае… И това ако не е лукс! Когато изчовъркам с нокът замръзналия прозорец, виждам парка, катериците, които идват наблизо, виждам светлина в хола, жена му, която гледа телевизия, и той как прелиства страниците, плюнчейки пръст… Все едно че ходя на кино!