Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Знам, Станислас… Знам даже, че от доста време насам се подготвям за това… без да го съзнавам. Това е учудващото. Преди две години имах нещо като предчувствие. Все едно предварително знаех какво ни очаква. Някакво пресищане, отвращение, което бавно ме обземаше… Не можех повече да понасям света, в който живеех, нито живота, който живеех. Приключих с парижката кантора, приключих с предишния живот, разделих се с Ирис, установих се тук и оттогава съм в период на очакване… очакване на друг живот. Какъв ли ще бъде? Не знам… Понякога се опитвам да си го представя.
— Този, който би могъл да го стори, трябва да има изключителни способности! Вървим нанякъде, няма съмнение, но слепешката. Може да вечеряме двамата след празниците, ако си свободен… И да продължим да правим зловещи предвиждания! В Лондон ли ще бъдеш?
— Тази вечер ще бъда с родителите ми. Ще вечерям с тях в Саут Кенсингтън. С Александър ще отпразнуваме Коледата у тях, после ще видим какво ще ни хрумне! Нямам нищо предвидено. Както ти казах, ще видя какво се задава и ще се опитам да се възползвам от най-доброто.
— Алекс добре ли е?
— Не знам. Вече не си говорим много. Само съжителстваме, много ми е тъжно… тъкмо го бях опознал, харесвах общуването с него, единомислието ни и ето че всичко сякаш отлетя…
— Това е от възрастта. Или заради смъртта на майка му. Говорите ли за това?
— Никога. Дори не знам дали трябва да опитвам… иска ми се той да направи първата крачка.
Станислас Везер нямаше нито жена, нито деца. Но умееше да дава съвети на съпрузите и бащите.
— Търпение, ще се върне при теб. Създали сте връзка помежду си… целуни го от мен и доскоро виждане! Изглеждаш ми много самотен. Опасно самотен… Не се хвърляй в необмислени неща само за да запълниш самотата. Това е най-лошото решение.
— Защо ми го казваш?
— Не знам. От опит може би…
Филип се приготви да чуе пълното признание, което така и не дойде, и прекрати мълчанието, като каза:
— Привет, Стан! Благодаря за обаждането.
Затвори телефона и постоя известно време, загледан в снега, който се сипеше над кварталната градинка. Едри, тежки снежинки, които се спускаха от небето бавно и тържествено като парчета памук. Станислас сигурно имаше право. Светът, който той познаваше, щеше да изчезне. Той и без това вече не го харесваше. Питаше се само как ли ще изглежда Новият свят.
Отиде в хола и повика Ани.
Тя се появи, стегната в дълга сива пола и обута в черни половинки — вали сняг, господин Филип, не излизайте по мокасини, хлъзгаво е, — с голяма ваза с цветя, бели рози, купени от пазара, които бе аранжирала с нежнозелени маслинови клонки.
— Много красиви цветя, Ани…
— Благодаря, господине. Ще поразведри малко хола.
— Не сте ли виждали Александър?
— Не. Исках да ви кажа нещо за него. В последно време често излиза. Все по-късно се прибира от училище, а когато няма училище, изобщо не стои вкъщи.
— Може би е влюбен. В такава възраст е…
Ани се прокашля смутено.
— Наистина ли го мислите? Ами ако се е събрал с лоши приятели?
— Важното е да си е вкъщи в седем. Родителите ми вечерят рано, дори на Коледа… и не понасят да закъсняваме. Баща ми мрази празниците и камбанния звън. Бас държа, че в полунощ вече ще сте в леглото си!
— Много мило от ваша страна, че ме поканихте да ви придружа. Исках да ви благодаря.
— Хайде сега, Ани! Няма да ви оставя да седите сама на Коледа, когато хората са се събрали и празнуват!
— Свикнала съм, да ви кажа… всяка година е едно и също. Сядам с някоя хубава книга, бутилчица шампанско, парче гъши пастет, две препечени филийки и посрещам Коледа, четейки. Запалвам свещ, пускам си музика, много харесвам арфа! Романтика…
— Коя книга бяхте избрали за тазгодишната коледна вечер?
— „Колието на кралицата“ от Александър Дюма. Много хубава книга, направо прекрасна!
— Отдавна не съм чел Александър Дюма… може би трябва да започна…
— Ако желаете, ще ви дам моята книга, след като я прочета.
— С удоволствие, благодаря, Ани! Вървете да се приготвите, след малко ще трябва да тръгваме.
Ани постави вазата на ниската маса, отстъпи, за да види как стои, раздели две маслинови клонки, които се бяха сплели, и се затича към стаята си да се преоблече.