Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Колко се радвам за теб!
— … защото съм на мястото си. Вярвам, че това е истинската любов. Чувстваш, че си вътре в живота му, не встрани. На точното място. Не изпитваш нужда да преиграваш, да се гърчиш, за да се харесаш, оставаш такава, каквато си.
Жозефин се замисли за Филип. И тя изпитваше същото, когато беше с него.
— Когато се видяхме в кръчмата — продължи Шърли, — му казах, че отивам в Париж, и той ме погледна с добрия си топъл поглед, който сякаш ме обгръща и ме издига, кара ме да се притискам до гърдите му, погледна ме и ми отвърна, ще чакам, когато чакаш, е още по-хубаво… и аз само дето не му скочих отгоре! Знаеш ли какво? Имам предчувствието, че ще бъда щастлива във всяко отношение. В ума, в сърцето, по цялото тяло, дори на върха на пръстите на краката!
Жозефин помисли, че досега не бе виждала приятелката си толкова лъчезарна и толкова сладка. Късата й руса коса се беше накъдрила по краищата и върхът на носа й бе зачервен от вълнение.
— А Филип? Какво мислиш, че прави тази вечер? — прошепна Жозефин.
Тя бе пресушила чашата си и страните й розовееха.
— Не му ли се обади? — попита Шърли, наливайки й пак.
— Откакто бях за последен път в Лондон ли? Не… Сякаш трябва да остане тайна, никой да не разбере.
— Рано е още… Може би ще позвъни на вратата, натоварен с шампанско. Както миналата година. Спомняш ли си? Уединихте се в кухнята и пуйката изгоря32…
— Изглежда ми толкова отдавна… ами ако развалям всичко, като се държа по този начин?
— Той реши да се отдръпне. Не желае да те притиска. Знае, че траурът не може да приключи изведнъж, все едно слагаш точка на изречение. Само времето, отминаващите дни и седмици са в състояние да премахнат болката.
— Не знам къде ми е мястото. Кажи ми, Шърли, как да разбера? Мястото ми между Ирис и него… Как мога да говоря за любов с него, когато мисля за Ирис? А когато съм до него, как да стоя неподвижно, без да се хвърля отгоре му… Толкова е лесно, когато е близо до мен… И толкова трудно, когато е далече.
— Всъщност, ако правилно те разбирам, всички се намираме на параход без капитан и без двигател, но не го знаем — казваше Филип на приятеля си Станислас, който му се беше обадил да му пожелае весела Коледа.
Станислас Везер бе дал рамо на Филип, когато създаваше адвокатската си кантора. Той бе човекът, който му даде съвет, когато реши да продаде частта си и да се оттегли. Станислас беше дълъг, флегматичен, свободен човек, когото сякаш нищо не бе в състояние да извади от равновесие. Думите му звучаха мрачно и песимистично, но Филип сериозно се опасяваше, че е прав.
— Неуправляем параход, който се движи с висока скорост право към ледена стена… „Титаник“ с целия свят на борда си… Ще се разбием и никак няма да е весело! — заключи Станислас.
— Ами добре… Благодаря, старче, за добрите новини и весела Коледа!
Станислас се разсмя на другия край на жицата и продължи:
— Знам, че не бива да ти говоря за това точно тази вечер, но ми писна да слушам всички глупаци да тръбят, че кризата е зад гърба ни, докато всъщност тя едва започва. Малко преди фалита на „Лемън Брадърс“ председателят на Дойче Банк намекна, че най-страшното е минало и че раздадените милиарди долари на банките и застрахователните компании ще спасят системата! Всъщност ние ще преживеем не криза, а тотален разпад на капитализма, цунами… и всички тези велики мъже въобще не предвидиха какво ни очаква!
— Въпреки това имам чувството, че животът си тече, че никой не забелязва колко сериозен е банкрутът.
— Именно това е смайващото! Кризата ще ни залее като огромна вълна и милиардите, хвърлени в пастта на виртуалната икономика, само ще улеснят взривяването на системата отвътре.
— А през това време хората продължават да пазаруват за Коледа, да пекат пуйки и да украсяват елхи — отбеляза Филип.
— Да… Сякаш навикът се оказва по-силен от всичко… сложил ни е превръзка на очите. Сякаш ни успокояват обичайните улични задръствания, снеговалежът, сутрешните новини по радиото, кафето в „Старбъкс“ на ъгъла, вестникът, красивото момиче, което минава край нас, автобусът, който завива… Всичко това засилва в нас вярата, че кризата ще ни подмине и че ще останем незасегнати. Приготви се за драстична промяна, Филип! Няма да споменавам за другите промени, които ни чакат: климатът, околната среда, енергийните източници… Ще се наложи да впрегнем цялата си изобретателност и да преосмислим начина си на живот.
32
Виж „Бавният валс на костенурките“, цит.изд. — Б.пр.