Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Има и едни други хора, дето университет не са помирисвали и професор в очите не са виждали, но челата им пращят от знания свежи и бойки. Всеки ден тия хора рано-рано будят своите познания — преглеждат ги, пренареждат ги, упражняват ги неуморно и винаги ги държат готови за действие като наемен убиец револвера си. Обикновено такива люде копаят една жила в рудника на науките. И даже не жила, а жилчица. Блеснало веднъж златото пред тях, встрастило ги, подлудило ги — и въртят те търнокопа безспир, надълбоко отиват, купища знания изравят с радост и вдъхновение. И наученото живо клокочи в ума им, защото сърцето го подгрява. Много трупат, много помнят, защото човешката памет е силна, когато душевна страст пламти под нея.

Ако слезеш в подземията на науката, най-много такива самотни труженици ще срещнеш в забоя на историята, всеки вкопчен в своята плодоносна жилка. Най-достъпни за тяхната самообразованост са историческите пластове, а още по-важно — най-съблазнителни са, защото човешки материал е улегнал в тях, и то не само мъртвешки кости, да речеш, трупове и вкаменелости, а нещо, дето можеш да оживиш и запалиш, за да си сгрееш с него душата. И целия останал свят да осветиш с пламъка му!

Един от тия самоуци-рудничари на историята беше дядо Аргирис. Не, не един сред другите! Аз не вярвам да се е раждал подобен златотърсач, по-работлив и по-богат с находките си от него. Най-напред, защото Аргирис Киру проникваше в огромен слой, стигащ до дъното на историята. И не само огромен, ами и несравним по своята плододайност. И тъй като разполагаше с истински скъпоценности, сам бе докарал увлечението си до страст, трудолюбието си — до самоотвержен подвиг. Природата на нещата му помагаше, за да стигне до съвършенство. Толкова много знаеше той и толкова душа бе вложил в своето знание!

Ако го попитаха да назове накратко предмета на своето подвижничество, полето на многолетния си труд, той щеше да каже — Велика Гърция! Какво ли не съдържаха тия две думи. Най-напред — древна Елада. С гражданските й закони и войните, с човешките порядки и божествата, с цъфтящите градове и мореходците. Със Солон и Архимед, Платон и Аристотел, Омир и Есхил — не ме карай да броя неизброимото древногръцко съкровище. Ах, как се радваше дядо Аргирис на оная осветена от слънце земя, по която хора и богове са ходили редом и заедно са дялали крайъгълните камъни на всечовешката постройка! Ах, как примираше от възторг сърцето му, като разкриваше пред случайните си слушатели хармонията на нейния разум, съразмерието на идеи и дела!

По пръстите на ръцете си можеше да изреди той какво древна Гърция е дала на Рим, без което империята нямаше и да съществува. Понятия за законност и политика, разкрити природни тайни, богове и легенди, сътворена красота. И прочие, и прочие. Точно на това място дядо Аргирис правеше блестяща връзка във вечния живот на Велика Гърция. Онова, с което стара Елада бе дарила съседа си, Рим го бе проверил из неизбродните свои владения, заякчил го беше и разширил — и отново го върнал на Гърция. Както Бог дава на човека, за да му се върне даденото умножено, така бе станало и в случая, а това, според Аргирис Киру, беше явен знак за Божия промисъл при възкресяването на гръцкото царство. Бог бе водил гръцкото дело по дълги пътища, за да го възвиси повторно и да го облее щедро тоя път с лъчите на Христовата истина. И тъкмо тук дядо Аргирис стъпваше в територията на Византия.