Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Знаех. Бъни обожаваше да разказва надълго и нашироко за своите болести, а и за болестите на другите, та ми бе разказал с изпълнен със страхопочитание шепот за главоболията на Хенри, който лежал проснат по гръб в затъмнена стая, с кубчета лед на главата и носна кърпичка на очите.
— Вече не ме спохождат толкова често, но когато бях на тринадесет или четиринадесет почти непрестанно ме болеше глава. Но сега, когато ме повалят, понякога това се случва само веднъж в годината, те са далеч по-ужасни. Бях прекарал няколко седмици в Италия и усетих първите признаци на връхлитащата мигрена. Човек с нищо не може да ги сбърка. Шумът става по-отчетлив, предметите започват да трептят, периферното ми зрение се замъглява и в тъмнината виждам да се прокрадват какви ли не неприятни неща. Напрежението във въздуха е непоносимо. Гледах към някой уличен знак и не можех да го прочета, не бях в състояние да разбера и най-простото изречение. Не може да се направи кой знае какво, когато бъда повален от подобно главоболие, но сторих каквото можах — седях в стаята със спуснати щори, вземах лекарства, опитвах се да пазя тишина. Най-накрая разбрах, че ще трябва да телеграфирам на лекаря си в Щатите. Успокоителните, които ми дават, са прекалено силни, за да бъдат изпълнени с рецепта, обикновено ходя в спешното отделение, за да ми бият инжекция. Нямах представа какво би направил някой италиански лекар, ако пред него се появи американец, който едва диша и моли да му направят инжекция с фенобарбитал.
Беше прекалено късно обаче. Мигрената ме повали буквално за часове, а след това не бях в състояние да стигна до някой лекарски кабинет, камо ли да обясня какво ми има. Не знам дали Бъни се опита да извика лекар. Италианският му е толкова лош, че щом се опита да говори с някого, разговорът завършва с обиди. Бюрото на „Америкън експрес“ бе недалеч от нас и съм сигурен, че щяха да го насочат към някой английскоговорящ лекар, но разбира се, това не е от нещата, за които би се сетил Бъни.
Нямам никаква представа какво се е случило през следващите няколко дни. Лежах в стаята си със спуснати щори, налепена по тях и хартия. Дори не можех да поискам да ми донесат лед — носеха ми само гарафи с хладка вода — но аз не можех да говоря на английски, та какво остава за италианския. Един Бог знае къде беше Бъни. Не помня да съм го виждал.
Както и да е. Няколко дни лежах по гръб и всяко примигване ми причиняваше непоносима болка, имах чувството, че челото ми се разцепва, всичко ми изглеждаше гнусно и черно. Ту губех съзнание, ту се връщах в реалния свят, докато накрая видях тънък слънчев лъч, който си проправяше път между сенките. Нямам представа колко дълго съм седял и съм се взирал в него, но постепенно осъзнах, че е сутрин, че болката някак си е утихнала и че мога да се движа, без това да ми причинява ужасни страдания. Усетих и неутолима жажда. В гарафата нямаше вода, станах, сложих халата си и тръгнах да си взема нещо за пиене.
Моята стая и тази на Бъни бяха свързани от едно огромно помещение по средата, чиито тавани бяха високи четири метра и половина, покрити с фрески в стила на Карачи, украсени с великолепни гипсови орнаменти и с големи френски прозорци, извеждащи на балкона. Сутрешната светлина почти ме беше заслепила, но успях да различа фигура, която ми заприлича на Бъни, надвесена над някакви книги и листа на бюрото ми. Опрях се с ръка на дръжката на вратата, за да запазя равновесие, изчаках, докато погледът ми се проясни и поздравих: „Здрасти, Бън.“
Той подскочи, сякаш го бяха попарили с вряла вода, започна да разбърква листата, за да скрие нещо и изведнъж разбрах какво държеше. Беше дневникът ми. Приближих се и го изтръгнах от ръцете му. Непрекъснато се ровеше и се опитваше да се докопа до него, бях го скрил зад един от радиаторите, но вероятно е претърсил стаята ми, докато съм бил болен. Веднъж вече бе успял да го намери, но не предполагах, че ще успее да разбере кой знае колко, защото водех дневника си на латински. Дори не го наричах с истинското му име. Cuniculus molestus111 мисля, че названието му пасна идеално. А и това никога не би успял да разбере без речник.
За съжаление, докато съм бил болен, Бъни е разполагал с предостатъчно време, за да се сдобие с такъв. Речник, искам да кажа. Знам, че всички се подиграваме с познанията му по латински, но някак бе успял да направи доста разбираем английски превод на по-скорошните записи. Трябва да си призная, никога не съм вярвал, че е способен на такова нещо. Сигурно му е отнело дни.