Дни на кръв и звездна светлина

Тогава я разпорили в усмивка.

Шлемът отново бил опрян в устните му, когато... дошъл звукът. Ангелите отпуснали ръце и шлемът се търкулнал настрани; всички взели да се въртят объркани. Извадили оръжията, а жуженето се превърнало във всепоглъщащо, всеобемащо ручене и се усилвало все повече. Вече не било само звук. Станало видение.

Небето заживяло свой собствен живот. Хаотичен и многоцветен. Преливащ и променлив. Гръмлив. Настойчив.

Това било някакво невиждано явление.

Някакво... безумие.

– Птици – обърна се Зири към Кару, поклащайки глава в недоумение. – Първо налетяха трупоядите, после и останалите. От всякакъв вид. Представа нямам колко хиляди бяха. Небето се напълни с птици, Кару, гъмжеше от птици и те се спуснаха над нас.

– Нападнаха ли ви? – Кару се беше надвесила напред, широко разтворила очи.

Зири поклати глава.

– Просто се спуснаха. Около нас. Между нас. Отблъснаха ангелите.

Тя наклони глава по своя си начин и на Зири му се прииска да протегне ръка и да притисне дланта си – изцерената си длан – към източената ѝ светла шия; или пък – помисли си, пламвайки от спомена за топлината на нейното тяло, опряно в него, докато лежаха един до друг – просто да я привлече към себе си, да я прегърне и да я задържи. После отклони очи и впери твърд и немигащ поглед в стената отсреща.

Ръката му пулсираше, сякаш онова малко нещо, което стискаше в шепата си, бе още живо; но не беше. Собствената му кръв барабанеше във вените... защото той беше жив. Не го проумяваше и не знаеше как да продължи, затова протегна ръка и разтвори шепа.

Кару видя дребно пернато телце. Тя просто го съзерцаваше с празен поглед, без да проумява връзката. Зири за стотен път се усъмни, че това синекосо човешко създание е истинската Мадригал. Защото тя не би могла да забрави това.

Но после очите ѝ се разшириха и погледът ѝ срещна неговия, стреснат.

Това беше колибропеперуда. Мъхнатите ѝ криле имаха млечносива окраска и бяха скършени; върху блестящото ѝ синьо-зелено тяло се открояваше алената гушка. Когато птиците връхлетели – всякакъв вид птици, дневни и нощни, сянколястовици, евангелини, прилепокрили врани и кръводери, песнопойни птици, грабливи птици, даже буревестници, по чиито криле още не се бил стопил снегът – Зири разбрал, че му се открива шанс за бягство. Само трябвало да отскубне едната си ръка. Мечовете, с които го приковали, били забити дълбоко в земята; нямало как да ги изтръгне. Затова трябвало да стисне зъби и... да дръпне ръка. Острието се оказало благословено остро. Ръката му се освободила, съпроводена от агонизиращ вик. Пред погледа на Зири всичко взело да пулсира в червено, следствие от хаоса и нахлулия в главата адреналин; той някак успял с осакатената ръка да освободи и другата.

Серафимите се опитали да го сграбчат. Той вече не можел да държи сърповидните остриета, затова навел глава и връхлетял с рогата напред, уцелвайки единия от войниците в ребрата; рогата му обаче не се оказали достатъчно остри да пробият бронята и войникът бил само повален на земята. Наложило се Зири да стовари с всичка сила коляно върху гръкляна му, за да го довърши. Повалил и другия с нисък ритник и се огледал за Яил, решен да изпълни заканата си – да убие командира на Доминиона. Но не успял да го открие. Гегата с кандилницата все още стояла забита в земята. Той се вкопчил в нея с осакатените си ръце, докато около него роякът птици станал толкова гъст, че едва виждал враговете си през вихрушката от перушина. Както и те него.