Дни на кръв и звездна светлина
- Автор: Тейлор Лэйни
- Серия: Daughter of Smoke and Bone #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК ЕГМОНТ БЪЛГАРИЯ
- ISBN: 978-954-27-1249-7
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дни на кръв и звездна светлина». Краткое содержание книги:
– Защото не спазихме заповедта му.
Кару не знаеше какво да отговори на това. Не са се подчинили на Вълка?! Такова нещо е просто невъзможно. След като помълча малко, тя попита:
– Защо?
Зири доби печално изражение и подхвана предпазливо:
– Имаш ли представа каква беше заповедта?
– Ами... Хинтермост. Трябваше да го защитите срещу Доминиона. – Каза го, но и сама не го вярваше.
Той поклати глава.
– Задачата беше да контраатакуваме. Трябваше да нападнем серафимите от мирното население.
Ръката на Кару литна към устата ѝ.
– Какво?! – попита тя с изтънял като хартия глас.
Зири продължи да разказва, клатейки глава.
– Това беше чудовищна задача, Кару. – Изглеждаше като покосен от лоша болест. – Той каза, че е единственият ни изход, след като сме толкова малко.
"Терор – помисли си Кару. – Кръв. Кръв." Колко бяха загиналите и от двете страни в Ерец през последните дни?
– Ние обаче не му се подчинихме. Поехме към Хинтермост. Това беше... – Погледът му помътня като на обсебен. – Може би Тиаго е имал право. Оказахме се безсилни. Те бяха толкова многобройни. Аз трябваше да остана настрани и само ги гледах как умират.
– Но ти си събрал душите им. Съхранил си...
– Това беше капан и аз налетях право в него.
– Но... все пак си успял да избягаш. – Тя се опитваше да проумее. – Нали си вече тук?
– Да. И точно това не разбирам. – Преди да го попита за какво говори, той си пое дълбоко дъх и посегна към окървавената, покрита с пепел туника и извади нещо от нея. Кару само успя да мерне яркозелено петно, само толкова. Каквото и да бе това, оказа се твърде дребно и се побираше в шепата му. – Те ме заловиха, Кару – продължи той. – Яил ме залови. Закани се да ме принуди да кажа всичко. – Очите му, огромни и кафяви, помръкнали от изтощение, се разшириха от някакво странно напрежение. – Всичко за теб. И... аз сигурно щях да те издам. Предпочитам да мисля, че бих устоял, но всъщност щях да им кажа всичко. – Думите го задавиха. – Най-накрая.
– Никой на твое място не би издържал. – Гласът на Кару звучеше по обичайния начин, но в нея се надигаше паника. – Какво точно стана, Зири?
52.
ПРИЗОВАВАНЕ НА ПТИЦИ
– Акива. – Гласът на Лираз, остър. Сочеше някъде в далечината долу, към склона, където скалистите улеи преливаха в зелено; показваше малко сечище, забулено от дима на погребална клада и пепелния кръг в средата. Сочеше ангелите. – Яил – просъска, после обърна очи към братята си, сурови, защото те и сами можеха да видят останалото.
Войниците на Яил бяха обкръжили една химера.
От разстоянието, на което се намираха, Акива различи единствено, че е кирин – първият, когото виждаше, откакто Мадригал умря; но по движенията на този кирин – посичаше и убиваше като в някакъв зловещ танц – той разбра, че не е просто освободен роб, а воин.
Яил се беше натъкнал на един от бунтовниците. Бремето на цялото неизразходвано милосърдие и недовършената мисия в този момент се стовариха върху Акива. Когато доминионците най-накрая повалиха кирина на земята, а Яил се надвеси над него и взе да нагъва ръкави, Акива почувства, че в същия този миг го връхлита и единствената му останала надежда. Възкресителят. Кандилницата. Кару. Яил ли ще открие пръв бунтовниците, или той?
Как го беше казал Хазаел? "Как мислиш, ще има ли много птици днес?"
Както излиза, наистина бяха много. Кацнал на високия склон, Акива се огледа наоколо: чак до хоризонта на големи ята кръжаха трупояди и кръводери и разочаровано пищяха, защото кладите им бяха отнели плячката. Разбира се, Хазаел нямаше предвид птици в буквалния смисъл.
Но дори Хазаел не би могъл да знае на какво е способен Акива.
Отначало започнало само като звук, заразказва Зири на Кару. Някакво усилващо се тракане, завихрен шепот, преминаващ в рев. Отначало помислил, че идва откъм ангелите, но и те били обезпокоени. Онези, които го държали, се заоглеждали тревожно наоколо. Него притискали към земята, по двама от всяка страна. Лежал проснат по гръб в пепелта, с разперени настрани и обездвижени ръце. Яил наредил да го приковат, като пронижат всяка от дланите му с меча на убит от него серафим.
Всеки техен ритник разтърсвал мечовете, а болката само започвала от дланите, но не спирала до там. Стигала чак до главата, владеела го целия. Нямал нито миг покой, а в кратките моменти между ритниците, когато все пак успявал да лежи неподвижно и болката утихвала, на нейно място идвал страхът – страх от това какво би могъл да направи и каже само и само да я спре.