Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година
- Автор: Чудинова Елена Петровна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Велик архонтски събор
- ISBN: 9786199004111
- Переводчик: Надя Попова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година». Краткое содержание книги:
Антиутопията „Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година“ (2005) й донася невероятен успех с продадени над 100 000 екземпляра в Русия.
* * *
Годината е 2048. Властта в Западна Европа е в ръцете на ислямисти, Европейският съюз е преименуван в Еврабия. Шериатът е узаконен, католическите храмове се унищожават и поругават. Французите, които отказват да приемат исляма, са обречени да живеят в гето. Символът на християнска Европа – катедралата „Парижката Света Богородица“ е превърната в джамията „Ал-Франкони“.
В Париж са останали две сили, които се противопоставят на окупацията. Армията Маки и католиците традиционалисти, криещи се в катакомбите на Париж. Двете сили се обединяват в един последен опит да спасят храма „Нотр Дам“.
Следващият проход бе запушен с висока плоча, почти изцяло запазена, само с един отчупен ъгъл. Бе запазен и грубоватият барелеф, изобразяващ пърхащ гълъб над чаша.
— Трудно е да не я забележиш или да не я запомниш. – Ларошжаклен натисна плочата с рамо. – Оттук започва пътят, водещ към втория склад.
Жана насочваше лъча на фенера.
В началото си нишата изглеждаше пръстена и много стара, но по-нататък равните стени ставаха бетонни. Сега те се озоваха в обширен коридор, напомнящ бункер.
— Между другото, никога не съм идвала тук. – Жана се настани на седалката зад гърба на Ларошжаклен.
— Тогава има надежда, че не всичко е окрадено – засмя се той и припали мотора.
Сега те се движеха много бързо. Пътят им отне по-малко от пет минути.
Пред плъзгащите метални врати, боядисани в синьо, Ларошжаклен включи закрепения на тавана прожектор, който, изглежда, се захранваше от батерии. Складовото помещение, едно от запазилите се отпреди, беше претъпкано със сандъци, наредени един върху друг.
— Изобщо не мога да разбера защо на военното министерство му е притрябвало в мирно време да прави армейски складове под земята – вдигна рамене Ларошжаклен. – Е, а сега вече няма кого да питаш. Да, Жана, ти накъде беше тръгнала всъщност? Нали след пет часа трябва да си не тук, а на станция Ром.
— Дотогава бих могла сто пъти да се отбия в гетото Дефанс. Мосю Дьо Лескюр беше обещал да ми остави страхотна книжка, на Гийом Тирски. Нали познаваш мосю Дьо Лескюр?
— Бегло. По-добре познавах сина му Етиен. Той беше от хората, които създадоха и оглавиха Съпротивата. Още не бях навършил седемнайсет, когато го убиха. Двамата му по-големи братя загинаха още по време на преврата. А що се отнася до гетото – по-добре да не се мяркаш там много-много, добре че те срещнах, тъкмо ще ми помогнеш.
— То се знае, че ще ти помогна. А защо да не се мяркам в гетото? Да не би да ме търсят?
— А, не, не търсят теб, по-късно ще разбереш. Е, добре, да видим сега какво имаме тук.
Като се движеше бавно покрай стените от сандъци, Ларошжаклен внимателно проучваше залепените върху тях етикети с маркировка.
— Това какво е? Установки за обезвреждане на мини! Две… четири… осем парчета! Консервни кутии с ягодов конфитюр биха ни свършили по-добра работа от тях. Апропо, за конфитюра. Сентвил, запомняй, ей така се маркират хранителни продукти. Добре, да продължим нататък. Автомати! Тю-ю-ю, ами те са десет пъти повече, отколкото могат да ни потрябват! Това ще го броим за номер едно. Какъв ли знак да му сложим? А-ха!
Ларошжаклен измъкна от джоба на камуфлажното си яке фосфоресциращ маркер и с размах нарисува отстрани на сандъка светеща лилия. До нея той сложи цифрата едно, но римската, забранена от уахабитите. (Партизаните и катакомбниците, без да се наговарят, отдавна вече бяха се отказали от арабските цифри.)
— Днес съм също като Пепеляшка, на която ще й се наложи да изчисти лещата – усмихна се той. – После ще изпратя нашите да товарят, но малцина разбират от етикети. Да се отваря всеки сандък – няма да ни стигне и цял ден. Гледай да запомниш освен това, че така се означава стрелково оръжие.
Жана бездруго гледаше с широко отворени очи.
— Горният ред сочи, че това е стрелково оръжие като цяло, долният – вида му. Ето тук има снайперистки пушки. Виждаш ли отгоре същите знаци като там, където са автоматите? Въпросът е: а те трябват ли ни? Нещо не ми изглежда много да ни притрябват. Макар че сами по себе си са полезно нещо. Хубаво нещо. Добре, петдесетина парчета няма да ни дойдат зле.
Ларошжаклен украси сандъка с все същата лилия, но този път написа римско четири и в скоби отбеляза бройката 50.
— Това значи да се взема на четвърто място и е посочено колко бройки. Така, по-нататък? Ето какво ни е най-нужно, ръчни гранатомети!
— Ларошжаклен, миличък, добричък, красавецо на красавците – Жана събра като за молитва малките си, измамно трогателни ръце с трапчинки вместо костички. Трапчинки се появиха и на бузите й. Сега тя много приличаше на петгодишно момиченце, което жално-милно моли баба си да му позволи да премери старата й шапка с щраусово перо. – Ама аз сега направо ще се пукна от любопитство. Ама кажи ми най-после каква каша се забърква?! За какво е нужно толкова много оръжие наведнъж? Хайде, моля ти се…
— И аз самият още не съм много наясно. – Ларошжаклен не успя да сдържи смеха си. – Но наистина се забърква някаква каша. След няколко часа и двамата ще знаем всичко и в еднаква степен. А сега давай да огледаме нататък.