Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година

— Едно, две, три, гърненце, вари! – възторжено възкликна Жана. – Край, млъквам! Млъквам!! Млъквам!!

— Едрокалибрени картечници, отпускат се само по строга лекарска рецепта.

— Какво?

— А, нищо. Това, разбира се, ще ни потрябва на първо място. Искаш ли шоколадче с ядки?

— Оставаше да не искам! С какви ядки – лешници или фъстъци?

— Имам и от двата вида. Избери си.

Жана грабна шоколадчето с лешници. Известно време те шумоляха със станиола, седнали един до друг върху сандъка с патрони.

— Знаеш ли, отдавна се каня да те питам… – като лапна по следното парченце, Жана започна да мачка шарената обвивка. – Ако не искаш, не ми отговаряй. Ти действително ли се казваш Ларошжаклен?

— Всъщност се казвам Анри – усмихна се Ларошжаклен. – В базата данни на Европол ме няма като Ларошжаклен. Това е детският ми прякор. Бяхме трима приятели, аз си избрах за герой Ларошжаклен, вторият от нас – Кадудал, третият – Шарет. Но единствен аз имах късмет да се сдобия с прякора, защото само в моя случай и двете имена съвпадаха. От всичките трима само аз съм останал жив.

Ларошжаклен млъкна. Ако за нещо от случайно споменатите минали събития не му се искаше да разказва, то беше за гибелта на онзи от тримата, избрал за свой герой Жорж Кадудал. Да, те добре познаваха историята на Вандея, те изобщо бяха образовани деца, но все пак на дванайсет-тринайсет години все още си бяха деца. Още си играеха на герои от комиксите, някогашните, от „Междузвездни войни“, един от най-нашумелите. Имаха си и своя банда, рисуваща „графити“. Глупост, пакост, но беше толкова весело! То се знае, че момчетата не можеше да ги спре никаква бодлива тел, също както и бетонните стени. Момчетата винаги намират откъде да се промушат, откриват някое място, през което не може да мине възрастен човек. Въоръжени със скъпоценните си маркери и с бурканчета анилинови бои, те се промъкваха нощем в шериатската зона – да рисуват по стените и оградите, да рисуват по задънените прозорци, да рисуват воини с лазерни мечове и принцеси с невероятни премени, да рисуват живи същества. Рисуваните на графити се съревноваваха, разделени на отбори – кой е по-луд беше невъзможно да се докаже, защото рано сутрин вдигнатите по тревога чистачи унищожаваха следите от „нечестивите“ лудории. Налагаше се да се приема всичко на вяра. Никой не лъжеше. Водеше се отчет по точки, педантично се вземаше предвид всичко – изпъстрения с рисунки площад, сложността на изпълнението, степента на риска. Победилият отбор цял месец се смяташе за най-як, до някое ново изпълнение.