Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
Вашият бог, който не иска невъзможното, не е бог, а гнусен идол. Това го казва един от героите на Достоевски. Онзи от подземието. Стара, престара библейска химера, превърната по-късно от религиозните писатели в неотменно условие за истинската вяра. Нали още древният Авраам при първия повик на бога да принесе сина си Исаак в жертва вдига ножа, готов да го заколи като яре. И ако бог не бе спрял ръката му, окото му нямаше да мигне. Но бог, разбира се, спира ръката му, така че не можем да разберем доколко всъщност е била силна вярата Авраамова. Дали наистина е бил готов да убие сина си.
Каква плитко съчинена легенда. И целият й смисъл, ако го има, е в това, че вярата е невероятен парадокс и че този именно парадокс може да превърне убийството в свято дело. Да върне на Авраам сина му.
Но да вярвам като Авраам, трябва да се обезлича, да потисна волята си, да загубя своето Аз. Да се откажа от душата си. «Всеки от вас, който не може да се отрече от всичко свое, не може да дойде с мене.» Или: «Който иска да тръгне с мене, трябва да се откаже от себе си, да вземе своя кръст и да ме последва; защото този, който иска да запази душата си, ще я загуби, а който я загуби заради мене, ще я намери.»
Някой си Игнатий, откаран в Рим да бъде разкъсан от зверове, моли тамошните християни да не се опитват да го спасяват. «Нищо не може да ме спре да отида при Христос. По-добре да умра за него, отколкото да властвувам над цялата земя. Горя от желание да умра като него.» И наистина цели поколения мъченици с радост са приемали смъртта от любов към Христос. И дори са жадували да се отдадат на най-големи страдания и смърт, за да изпитат неговите мъки и неговата смърт.
Мистици. Или хора с помътнено съзнание, юродиви, луди, припадничави, душевно болни. Сънуват или виждат наяве бога и си въобразяват, че са се съединили с него. И Паскал е бълнувал в моменти на душевна криза. И той е душевно болен.
Днес слушах една реч на Хитлер по радиото и сега си мисля, че властвуващите, и особено диктаторите, използуват всъщност изпитаните прийоми на религията. И те като бога искат пълно подчинение и всеотдайност до смърт от своите поданици. Не признават никому никаква лична свобода и индивидуалност. Или я признават на книга, а в действителност я потискат с всички средства.
Истината е, че трябва да има бог, а няма. О, ако имаше бог, той не би живял «инкогнито» на този свят. Не би бил тъй безучастен към хората, не би им поставял толкова тежки, невъзможни условия, за да ги приобщи към себе си.
Но аз се обърквам. Объркан съм. Нали бог е дух. Ако го има, той действително трябва да бъде дух. Светът, в който живеем, е тъй абсурден, безсмислен, че може би само приобщаването ни с духа ще ни спаси. Ето в това е тайната на религията. Тя всъщност се бори за хубав живот тук, на земята. Тя ни съблазнява с възкресение в отвъдния свят, защото тук сме обречени на безсмислена смърт. Нашето спасение следователно е в духовния свят. Щом го приемем, за нас вече няма да съществува непреодолимата природна необходимост. Така ние вече ще сме станали съвършени и ще сме преживели щастливо живота си тук, на земята, а това е смисълът на нашето съществуване.
Колкото до отвъдния свят, до възкресението и пребъдването във вечността, това е вече есхатология. Мечта, за която никой от живите не може да узнае осъществима ли е или не. Но след като сме изживели живота си така щастливо, това не ни е и нужно. Религията е красива, може би най-красивата поезия, сътворена някога от човека.
Именно поезия.
А смъртта, нелепата, безсмислената смърт, остава като ужасна присъда над човека. Мисълта за нея обезсмисля по-нататъшния ми живот. За да я преодолея, трябва да я приема. А нямам сили за това. Вечният мрак, в който трябва да потъна, ме хвърля в ужас и сковава волята ми. Не мога, не мога да превъзмогна инстинкта си за живот. Тази сляпа сила ме държи в ръцете си.
Колко са щастливи ония безумци, ония нищи духом, юродиви и душевно болни, които изгарят от нетърпение да умрат час по-скоро, за да отидат при своя бог.
Илко Кралев е болен от туберкулоза. Осъден е на смърт. Дали го знае? С нищо, буквално с нищо не показва, че страда. Плюе в тенекиена кутийка така старателно, като че извършва някакъв обред. Откъде това самообладание? Или надеждата му е по-силна от отчаянието?
Защо не вика срещу тази нелепост?“