Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Глава четвърта
В онази нощ, когато в късна доба посетихме с Шефа съдията Ъруин, а после полетяхме сред притъмнелите поля назад към Мейсън, той ми каза:
— Изключено е да не се намери.
А аз отвърнах:
— За съдията може и да не се намери.
А той рече:
— Човек е заченат в грях и роден в поквара, пътят му минава от смрадливите пелени до вонещия покров. Винаги ще се намери нещо.
И той ми нареди да изровя нещо, да изкопая мъртвата котка с още неокапала докрай козина по опънатата, раздута, синкава кожа. Това беше подходяща задача за мен, защото, както вече казах, някога аз следвах история. А на историка му е все едно какво ще изрови от пепелта, от земята, от огромното бунище, каквото е човешкото минало. Все едно му е дали това ще бъде умряла котка или диамантът Кохинор. И тъй, възложена ми бе съвсем подходяща задача — пътешествие в миналото.
Това щеше да бъде моето второ пътешествие в миналото, по-интересно и по-вълнуващо и много по-успешно. Всъщност това второ пътешествие в миналото се увенча с пълен успех. Но първото завърши безуспешно. Завърши безуспешно, защото в процеса на изследванията се опитах да открия истината, а не фактите. И когато се разбра, че е невъзможно да бъде открита истината — или ако е възможно, то аз няма да я разбера, — не можах да понеса студения упрек на фактите. Затова излязох от стаята, стаята, където в голямата картотека се намираха фактите, и тръгнах накъдето ми очи видят, докато стигнах до второто си историческо изследване, което ще нарека „Случаят с честния съдия“.
Но нека най-напред ви разкажа за първото ми пътешествие във вълшебната страна на миналото. Не че това първо пътешествие е пряко свързано с историята на Уили Старк, но то до голяма степен засяга историята на Джек Бърдън, а историята на Уили Старк и историята на Джек Бърдън са в известен смисъл една и съща история.
Някога Джек Бърдън беше абсолвент и се готвеше да защити дипломната си работа по американска история в университета на своя роден щат. Този Джек Бърдън (чийто законен, биологически, а може би дори духовен приемник е сегашният Джек Бърдън, сиреч аз) живееше в една вечно разхвърляна квартира с още двама абсолвенти: единият — трудолюбив, глупав и несретен пияница, а другият — ленив, умен и сретен пияница. По-точно казано, те се превръщаха в пияници в първите дни на месеца, когато получаваха от университета жалките си грошове за жалката работа, която вършеха като аспиранти. Трудолюбието и несретата на единия се унищожаваха с мързела и сретата на другия, тъй че и двамата струваха еднакво и пропиваха всичко, когато имаше какво да пропият. А пиеха, защото нямаха ни най-малък интерес към работата си и не хранеха ни най-малка надежда за бъдещето. И дори през ум не им минаваше да се стегнат, за да защитят дипломните си работи, защото това би означавало да се разделят с университета (тоест да се разделят с пиянствата след първо число на месеца, с празните дрънканици за „работа“ и „идеи“ в задимените стаи и с момичетата, които се олюляваха и се кикотеха по тъмната стълба към квартирата), да постъпят на работа в педагогическо училище сред калищата на някое затънтено селище или в посредствен колеж, богат на благочестивост и беден откъм средства, да се примирят пред неизбежната действителност — скучна; изсушаваща работа, мухъл навред и любопитни погледи, и да гледат как вехне зеленото стръкче на мечтите, подало се от гърлото на бутилката като цвете в стаята на някой болник. Само че в бутилката не е имало вода. В нея е имало нещо, което само прилича на вода, мирише на газ и има вкус на карбол — най-долнокачествено царевично уиски.
Джек Бърдън живееше с тях във вечно разхвърляната квартира, където на мивката и по масата се трупаха немити съдове, в ъглите се валяха мръсни ризи и бельо, а застоялият въздух миришеше на цигарен дим. Той дори се наслаждаваше на тази неразбория, на възможността да изпусне на пода коричка препечен хляб с масло и да я остави да си стои там, докато нечий крак случайно не я настъпи и размаже по черния от мръсотия килим, наслаждаваше се, когато, легнал във ваната, виждаше как някоя тлъста хлебарка лази по протрития линолеум на банята. Веднъж той дори покани майка си на чай и тя седна на крайчеца на издутото кресло и с пукнатата чаша в ръка поведе разговор със сдържана, но пленителна усмивка, която очевидно се запазваше на лицето само благодарение на големи усилия на волята. Тя видя как една хлебарка най-нахално изпълзя от кухнята. Видя как един от приятелите на Джек Бърдън размаза една мравка в захарницата и отърси от пръста си останките й. Нокътят на същия този пръст не беше от най-чистите. Но тя продължаваше да се усмихва пленително, без ни мускул да трепне на лицето й. И той трябваше да й отдаде заслуженото.