Три сестри, три кралици
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #8
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Три сестри, три кралици». Краткое содержание книги:
— Милорд? — питам. Мисля си, че съм го спечелила на моя страна.
Той се покланя ниско, но проговаря студено:
— Уви, ваша светлост, не мога да ви направя тази услуга — и излиза от стаята.
Излиза от стаята! Без да е освободен да си тръгне! Без нито дума повече! А аз, оставена сама, със сълзи по бузите, трябва да стана и да се върна на кон обратно при Арчибалд, и да му кажа, че дядо му и чичо му няма да бъдат освободени, и че Олбъни знае какъв заговор кроим и следователно сме загубени. Не мога да заставя този херцог да направи нищо. Той е на практика неподкупен. А аз не получих нищо освен знанието, че те са били наясно с плановете ни още преди нас самите, и една копринена кърпичка.
Но после — точно както очаквах да сторят — лордовете се обръщат срещу херцога на Олбъни. Своенравно, в пристъп на раздразнение от чуждестранните обноски и френския етикет, парламентът нарежда лорд Дръмонд да бъде освободен през есента. Може и да е сгрешил, като е ударил главния херолд, но е шотландски лорд, а ако някой може да постъпва нередно в Единбург с благословията на всички, то това е именно един шотландски лорд. Те спазват единствено правилата, които им харесват, и няма да допуснат да ги учи на обноски някакъв новодошъл, израснал във Франция.
Пиша на брат си, че сега е нашият шанс. Лордовете изживяха своята кратка привързаност към Олбъни, сега искат да се върнат при законния си крал. Ако Хари се съгласи да ми помогне, мога да купя някои от тях, да наема други и да повдигна обвинения срещу останалите. Но той трябва да си даде сметка, че съм обкръжена от врагове. Ако ме заставят да му пиша против волята си, ще подпиша писмото с подписа на баба ни, „Маргарет R.“; ако пиша по собствена воля, ще се подпиша „Маргарет“. Трябва да внимава за това, трябва да влезе в заговор с мен, трябва да ми изпрати войници веднага. Сега можем да спечелим всичко, ние, Тюдорите. Ще победим.
Замъкът Стърлинг, Шотландия
Лятото на 1515 г.
Херцогът-регент, Олбъни, може и да е победен от парламента, но членовете на парламента са съгласни с него, че синът ми, кралят, не е на сигурно място под моите грижи. Той ще дойде да вземе сина ми. Да вземе двамата ми сина. Няма да вземе Джеймс без малкия Александър. И двете ми деца ще ми бъдат отнети, а аз нямам власт да се възпротивя.
Олбъни може и да е опитен придворен, но аз съм велика кралица. Позволявам на членовете на парламента да дойдат до подвижния мост в замъка Стърлинг и заставам пред голямата порта, държейки за ръка по-големия от синовете си. Изглеждаме едновременно трогателни и непреклонни. Научила съм Джеймс да стои с високо вдигната глава, без да изрича нито дума, да не тътри крака и да не се оглежда напрегнато наоколо. Толкова по-добре, че съм го научила да се държи мъжествено, защото пред стените на замъка е целият град, стекъл се като на панаир да види какво ще стане, когато френският херцог доведе новоназначените кралски настойници да отнемат малкия крал от майка му.
За тях това е интересно като пиеса, и аз се постаравам да изглеждаме като героинята и нейното дете в пиеса. Зад мен наброяващите сто души мои слуги и стражи са застанали мирно, в пълно мълчание, със сериозни лица. Красивият ми млад съпруг чака с ръка върху меча си, сякаш е готов да предизвика всеки в единоборство, ако дръзне да тръгне срещу мен.
Малкият Джеймс е съвършен. Облякла съм го в зелено и бяло, за да напомня на всички, че той е и принц на Тюдорите, но на гърба си носи лютнята на баща си. Това е красив щрих. Аз съм облечена в бяло, вдовишко бяло, нося шлейф от златен брокат и тежка триъгълна шапчица в златно, като корона. Коремът ми е наедрял, сякаш за да напомня на всички, че дарих крал Джеймс със синове и наследници. До мен бавачката държи бебето Александър в бялата му ленена рокличка със съвършено бял дантелен шал, увит около него. Ето я овдовялата кралица — казваме го дори само като стоим тук. Ето го краля на Шотландия, ето го неговия брат, херцогът на Рос. Облечени сме в бяло като небесното войнство. Кой ще дръзне да ни раздели? Кой би ни свалил на земята?
Хората надават одобрителен рев при вида на трима ни. Ние сме кралски особи от рода на Стюартите, обичани сме. Никой не чува нищо заради виковете. Хората обезумяват при вида на своя малък крал и майка му, облечена като мъченица, бледа като вдовица, с корем, наедрял от още един шотландец.
Представителите на парламента излизат напред, а аз се провиквам:
— Спрете и обявете повода за идването си!
Виждам гримасата на съветника най-отпред. Това едва ли ще изглежда добре, предвид настроението на тълпата, и на него явно му се иска да е другаде: съмнява се, че изобщо може да се справи с това. С глас, толкова нисък, че сред тълпата се надигат крясъци: „Хайде! Пропей де!“, „Какво казва?“, и „Само злодеите шепнат!“, той ми казва тихо, че са дошли за краля. Той трябва да живее под опеката на новите си настойници, които са посочени от херцога на Олбъни и съвета.