Три сестри, три кралици

— Замини — настоява Арчибалд. — Ела веднага, вземи и момчетата, и ще избягаме в Англия. Лорд Дейкър казва, че ще бъдем в безопасност в мига, щом пресечем границата, и че всички можем да отидем в Лондон.

— Не е безопасно — казвам мигновено.

— По-безопасно е, отколкото тук — казва Джордж.

Арчибалд кимва.

— Не можеш да удържиш обсадата тук.

— Брат ми ще изпрати помощ, ако узнае колко сме отчаяни.

— Опитах — казва Джордж. — Говорих с Дейкър и с другите лордове от Севера. Те не искат война. Сестра ви, принцеса Мери, е донесла у дома мирен договор с Франция, и брат ви не желае да го нарушава.

— И аз трябва да съм ѝ признателна! Не мислят ли за нас?

— Не си длъжна да бъдеш признателна за нищо — поправя ме Арчибалд. — Няма за какво да благодариш на Хенри. Тя се завърна у дома от Франция триумфално, омъжи се за мъжа, когото обича, беше приета в двора и получи прошка. Но ти — която постъпи точно като нея — си хваната в капан тук, и аз заедно с теб, а те са ни забравили напълно. Трябва да му пишеш! Трябва да му кажеш, че не може да ни предава така.

— Но не сега — намесва се Джордж. — Времето за писане отмина. Александър Хюм е пред портата с конете. Тръгнете сега, ваша светлост, и доведете със себе си момчетата си.

— Не смея — издавам лек стон. — Ами ако ни хванат? Ще разберат, че бягам при Хари, и ще ме затворят, за да не мога да стигна до Англия. Ще ми отнемат синовете завинаги, а теб — изплаквам тихо, — Ард, теб ще обезглавят за държавна измяна.

— Хайде — казва той. — Ще поема риска.

— Не — казвам, внезапно решена. — Няма да те изложа на смъртна опасност. Не мога да понеса това. Не мога да те загубя. Ти върви, скрий се някъде. Аз ще се измъкна оттук. Ще стигна по-близо до границата веднага щом мога. Ела за мен, когато стане по-безопасно.

— Ще остана с кралицата и ще я пазя тук — казва дръзко Джордж на брат си. — Ти събери хора, Арчибалд, и изпрати съобщение на Дейкър. Кажи му, че тя ще дойде в Англия. Кажи му да се срещне с нас.

— Да — казвам. — Но се пази да не те заловят, Арчибалд. Няма да се осмелят да сторят нищо на мен или на моето момче Джеймс, но теб ще обезглавят със сигурност. Върви сега. Върви, любов моя.

Изтиквам го припряно през вратата, разменяме си страстна целувка, а после той си отива. Джордж излиза от стаята до помещението на стражите. Когато вратата вече е затворена и залостена зад тях, откривам, че учестеното туптене в ушите ми се забавя. Опирам гръб на вратата и се облягам на нея. Стъпалата ме болят, съпругът ми си е отишъл, бебето тежи в утробата ми, и съм съвсем сама — отново.