Три сестри, три кралици

— Проклет да съм, ако тя бъде принудена да се унижава! — дядо му се нахвърля върху него, и кара сърцето ми да се изпълни с гордост. — Защо да го прави? Когато тук е заложила всичко? А ти къде ще отидеш? Дотегна ли ти от битки? Когато ѝ казваш да бяга, къде ще отидеш ти? Обратно при Джанет Стюарт?

Никога не съм мислила, че ще чуя отново това име. Премествам поглед от разгневения си съветник към пребледнелия си съпруг.

— Какво? Какво е това? Защо тук се говори за Джанет Стюарт?

Арчибалд поклаща глава.

— Няма нищо — казва той. — Мислех само за безопасността ти. Няма нужда от това — той поглежда смръщено дядо си. — Това помага ли ни? — пита тихо. — Всички тези спорове помежду ни? Помагаш ли ми?

— Ще се върнем в Стърлинг — казвам внезапно. — Не мога да търпя това. А ти ще дойдеш с мен, Арчибалд. Отново ще подготвим замъка за обсада. Ще опазим синовете ми, и аз ще родя бебето си там — поглеждам го гневно. — Нашето бебе — напомням му. — Твоето и моето, първото ни общо дете. Не искам да чувам никакви приказки за отиване в Англия. Не желая дори да мислим да се разделяме. Ние сме венчани пред Бог, веднъж в тесен кръг и веднъж пред лордовете, и никога няма да се разделим.

Той коленичи в краката ми, взема ръката ми, притиска я силно към устните си и казва:

— Моя кралице.

Навеждам се над сведената му глава и го целувам по тила. Меката му къдрава коса е топла под устните ми; мирише на чисто, като момче. Той е мой и никога няма да го напусна.

— И никакви приказки за Джанет Стюарт от Тракуеър — прошепвам. — Никога нито дума повече.

Разнася се гръмко хлопане по вратата, ние сепнато се отдръпваме един от друг и се споглеждаме. Моите стражи разтварят вратата, и на прага застават хората на Олбъни: началникът на неговата стража носи сабята си по френската мода, а в ръката си държи заповеди за арест; панделките висят от печатите.

— Какво правите тук? — питам настоятелно. Гордея се, че гласът ми не потреперва. Тонът ми е възмутен, защото наистина се чувствам така.

— Имам заповед да арестувам Джон, лорд Дръмонд, за това, че е ударил главния херолд, и Гавин Дъглас, неправилно назначен за епископ, за това, че с измама е поел енорията Дънкелд.

— Не можете — казвам. — Забранявам го. Аз, кралицата, го забранявам.

— Регентът нареди — обяснява капитанът, докато отрядът стражи влиза в стаята и отвежда арестуваните, а после затваря тихо вратата след тях, оставяйки Арчибалд и мен съвсем сами, без никой, който да ни подкрепи. Ард вдига ръка, сякаш за да протестира, но погледът на капитана е твърд. — Това е законът — казва той. — Тези мъже са нарушили закона. Ще бъдат изправени пред съда и осъдени. Това е заповед на херцога-регент.