Кралство на пепелта

Грохотът от стълкновението отекваше надлъж и шир. Елида бе чакала часове наред, закътана надълбоко сред скалистите хълмове на една древна гора. Първо - треперейки в ледовития мрак, сетне наблюдавайки сивкавата светлина на зората, а накрая и синьото утро. С последния преход бе наченато и сражението.

С какво ли не си запълва времето: крачи нервно из покритата с мъх поляна, обикаля сред сивите камъни, пръснати между дърветата, седя в оглушителната тишина до дънера на някакво великанско дърво, свивайки се на малко, незабележимо кълбо. Гавриел я беше уверил, че нито един от странните, свирепи зверове по тези земи не би се доближил толкова до Доранел, но на нея не ѝ се рискуваше. Ето защо остана на поляната, където ѝ бяха казали да чака.

Да чака тях. Или пък нещата дотолкова да се объркат, че сама да се оправя. Ако се стигнеше дотам, можеше да потърси Есар...

Но нямаше да се стигне дотам. Повтаряше си го отново и отново. Не биваше.

Утринното слънце вече затопляше хладовитата горска сянка, когато най-накрая се появиха.

Видя ги, преди да ги чуе, защото стъпваха почти безшумно по горския килим благодарение на елфическата си ловкост и обучението си. Въздъхна треперливо, когато Лоркан изникна между две обвити в мъх дървета, вперил очи в нея. А зад него се олюляваше...

Елида не знаеше как да постъпи. Не знаеше какво да прави с тялото си, с ръцете си. Не знаеше какво да каже, докато гледаше как Елин се препъва през скали и корени с маска на лицето и вериги по обляното си в кръв тяло. Кръв не само от нейни рани, но и от чужди.

Беше измършавяла, а златистата ѝ коса бе много по-дълга, отколкото я помнеше. Прекалено дълга, дори след толкова време. Стигаше почти до пъпа ѝ и повечето тъмнееше от засъхнала кръв. Като че бе тичала под кървав дъжд.

Роуан и Гавриел ги нямаше. Ала по лицето на Лоркан не се четеше скръб, а само тревога. Оглеждаше угрижено небето, гората, сякаш очакваше някой да ги преследва.

Елин спря в началото на поляната. Ходеше боса и възтънката ѝ, къса рокля не разкриваше сериозни наранявания.

Очите ѝ зад маската гледаха през Елида.

Лоркан каза на кралицата:

- Ще ги изчакаме тук.

Елин разпери окованите си, покрити от метала ръце така, като че собственото ѝ тяло не ѝ принадлежеше. Веригата между китките ѝ бе скъсана и двете ѝ части висяха от железните белезници. Същото беше ѝ с тези около глезените ѝ.

Понечи да свали една от металните си ръкавици. Тя не помръдна.

Елин я дръпна отново. Ръкавицата не се изхлузи и със сантиметър.

- Свали я.

Гласът ѝ беше гърлен, дрезгав.

Елида не знаеше на кого от двама им го нареди, но преди да успее да прекоси поляната, Лоркан хвана китката на кралицата и заоглежда ключалките.