От любов към дъщеря ми [calibre 1.30.0]

За жалост резултатите били твърде красноречиви и реални: за по-малко от месец в Средния изток Мериън отслабнала с двадесет килограма.

Към края на юли нямала сили дори да стане от леглото.

Тъй като не можех да се храня, съзнанието ми бе съвсем замъглено. Не знаех изобщо какво става...

Както обикновено, Халид проявил малко съчувствие:

Знаеш ли колко покани отказах заради теб? Само защото не ти се прави нищо!

Една сутрин Мериън се събудила и в мътното й полу-съзнание се появила ужасната мисъл, че ако не напусне Ирак, най-вероятно ще намери смъртта си тук. Била прекалено слаба, за да готви или да си играе с децата. „Аз съм в тежест на всички, само им преча", помислила си тя. Да, трябвало да си върви. Имало един-единствен въпрос: дали би могла да вземе Адам със себе си?

Преди да замине за Ирак, Мериън просто си забранила да мисли за това дали Халид ще й позволи да вземе едното от децата със себе си в Щатите. Тогава смятала, че ако се окаже притисната до стената, ще се наложи да избере малката Адора. Когато обаче се сблъскала с познатото упорство на Халид, променила мнението си. Адора се приспособила относително добре в Ирак, докато Адам страдал ужасно. Пристигането му в тази страна било „най-неприятната изненада в живота ми", както сам й казал. Докато бил далеч от майка си, започнал да забравя физиономията й.

197

Единственото, което исках, бе някоя твоя снимка -й казвал той през сълзи.

Адам страдал за всичко в Щатите: баба му и дядо му, приятелчето му от квартала, играчките, които останали там.

Защо не ми донесе колелото? питал я той. Защо не ми донесе оловните войничета?

Адам рекла му Мериън. Не смятам, че оловните войничета щяха да са си на мястото тук.

Освен това Мериън казала на сина си, че ще направи всичко възможно, за да го вземе със себе си в Щатите. Струвало й се, че надеждите й не са съвсем безпочвени. В края на краищата Халид бил привързан единствено към Адора. Съпругът й неведнъж заявявал, че иска синът му да се върне в Щатите, за да продължи там образованието си. Казал на Мериън „да се готви" и „да стяга багажа", защото двамата с Адам ще я придружат до Аман, откъдето Адам ще получи паспорт чрез американското консулство. Халид намекнал, че той и Адора ще ги последват в Америка, след като продаде магазина за видеоапаратура, при все че явно говорел за някакво мъгляво бъдеще.

Цяла седмица Адам тръпнел от нетърпение. Мериън дори съставила менюто на тържеството, което щяла да даде в чест на неговото завръщане:

Хамбургери, колбаси, хот дог, сандвичи и варена царевица. Когато не можеш да се храниш, мислиш единствено за храна.

Напрежението й растяло, защото Съединените щати били поставили краен срок за допускане на наблюдатели в иракските военни обекти, който съвпадал с деня на заминаването им. (По-късно Мериън научила, че през въпросната седмица над 300 000 изплашени до смърт иракчани са напуснали Ирак и избягали в Йордания).

Какви са изгледите? питала тя Халид, имайки предвид заплахата от подновяване на военните действия.

Днес не са много добри отговарял той, а друг път казвал: