Право на милосърдие

В очите на Сал танцуваха искриците на спомените.

— Разбираш ли? Аз знаех кой съм. Вътре в себе си бях щастлив. Бях личност… Е, неудачник, разбира се — все още съм такъв. Но знаех кой съм, откъде съм, къде ми е мястото. А с майка ти не беше така. Вечно търсеше някаква сигурност, никога не знаеше дали е стъпила на земята… Мисля, че не беше усвоила нищо от живота на родителите си… Всъщност, сигурен съм в това. Е, учила е в престижни колежи, обличала се е с хубави дрешки, имала е подходящи приятели. Но всичко това е било напразно, с нищо не ѝ е помагало… Тя стана щастлива едва когато заживяхме заедно. Не беше много очарована от начина ни на живот — без пари, без контакти с достопочтеното „добро“ общество. Но вас, децата, ви обичаше…

— А теб? Мислиш ли, че продължава да те обича?

Баща му се наведе над масата, от него лъхна на риба и евтино вино. Но въпреки това, въпреки протърканите дрехи и наболата четина, въпреки дребните рибени люспици, полепнали по лицето му, Сал излъчваше самоувереност и сила.

— Вече ти казах — изръмжа той. — Аз я направих човек.

Греъм извъртя очи и баща му се засмя.

— Вярно е — рече той. — Но не за това става въпрос… — Греъм така и не беше докоснал своето спумони6 и то се беше превърнало в розово-кафява каша на дъното на металната купичка. Сал я придърпа към себе си и взе лъжицата: — Вечно я обземаха съмнения, знаеш… „Тук ли ни е мястото“, „Родителите ми може би са прави“, „Накъде вървим?“… Ей такива неща… Аз също си задавах някои въпроси, всъщност само един… Още ли я обичам така, както в началото? Въпрос, на който имах само един отговор… — Главата му тъжно се поклати: — Да, през цялото време. През цялото шибано време аз лудо я обичах, Греъм!

— И знаеш ли какво ще направя? — Лъжицата отново потъна в разтопеното спумони. — Ще ѝ кажа, че съм бил сигурен в това. Че всъщност точно това е искала и тя, дълбоко в душата си. Че истинският живот е именно това — децата, къщата, тревогите около тях. Само тези неща са я правили щастлива. Дори и подсъзнателно, тя го е усещала. Ще ѝ кажа, че съм я обичал не заради разни глупости, а заради самата нея…

Облегна се назад, почеса се по брадата, опипа устните си. Най-сетне, след толкова години, бе получил възможност да говори за своите чувства, да ги сподели с първородния си син. Вълнението му беше дълбоко, беше истинско.

— Това беше една постоянна война, Греъм. Нямаш представа за размерите на подобен конфликт. Между начина, по който е била възпитана и животът, който водеше… Винаги ми се струваше, че е с единия крак навън, готова да се върне при родителите си. По тази причина нямах право на никакви колебания, на никакви съмнения в себе си. Допуснех ли ги дори за миг, тя щеше да изгуби вярата си в мен. Ако дори за миг бях престанал да се държа по начина, в който вярвах, тя щеше да се превърне в развалина. Без възможност за самостоятелни решения, без възможност изобщо да живее… Не беше мечтала за подобна ситуация, разбира се. Всичко зависеше от това, кой съм аз…