Право на милосърдие

Седемнайсета глава

В един петъчен ден през втората половина на май Харди обядваше миди в „Плоф“ — едно бистро, разположено на алеята Белдън, във финансовия център на града. Уличката наистина приличаше на алея, широка не повече от три-четири метра, огрявана от слънцето само по обед. Сега слънцето току-що се бе скрило зад високите сгради наоколо, късчето небе между тях беше яркосиньо.

Предишното лято двамата с Франи повериха децата на Моузес и Сюзън и отскочиха до Париж, за някакви си пет дни. Той не беше ходил във Франция от края на Виетнамската война, завръщането там почти разби сърцето му. В Париж се беше почувствал свободен човек — също като онзи, описан в песента на Йони Мичъл — „свалил оковите и жив“…

Е, апетитните аромати, които се носеха във въздуха тук, на Белдън, не успяваха да прогонят напълно миризмата на риба, тютюн и урина, но донякъде все пак създаваха атмосферата на Париж. Може би защото в рамките на стотина метра по уличката бяха разположени поне половин дузина френски ресторанти…

Приведен над огромната купчина мидени черупки, Харди се наслаждаваше на онова полузабравено чувство. Не беше напълно освободен от оковите си, но беше жив. Блъсканицата наоколо, миризмите и ароматите, го караха да изпитва увереност, че скоро ще се хвърли с главата напред в това, за което беше роден, а то съвсем не се наричаше „Триптек“. Преди по-малко от час, в кантората, той бе надникнал в стаята на Мишел, затънала до гуша в бумаги, а после се бе измъкнал за този самотен обяд, обзет от едва доловимо чувство за вина.

Но имаше и един сериозен проблем — Греъм бе изчезнал без следа. Никой не вдигаше телефона, никой не прибираше бележките, които лепеше по вратата на къщата в Еджууд. Нищо. Клиентът му сякаш се бе изпарил. Всъщност, вече не беше сигурен дали изобщо има клиент. Особено в светлината на несъгласието им относно споразумението с Прат. Но за това изобщо не му се мислеше.

— Местата свободни ли са?

Познатият глас принадлежеше на Арт Драйсдейл — някогашен началник на Харди. Именно Арт беше този, който повторно му предложи работа в областната прокуратура и сложи край на доброволното му десетгодишно изгнание.

Оттогава насам се бяха сблъсквали в най-различни ситуации, но Харди продължаваше да харесва този човек и винаги се радваше да го види. Днес Арт не беше сам, но лицето на другия мъж му беше непознато.

— Не сте ли се срещали с Гил Соума?

Ръкуваха се. Оформен бе един изцяло адвокатски отбор. Което не означаваше лични отношения, все още не…

Очите му пробягаха по лицата на новодошлите, на лицето му се появи усмивка.

— Мидите тук са страхотни — съобщи им той. — Ако приемем, че нашата среща е чиста случайност, разбира се…

Драйсдейл отчупи залък хляб и го натопи в остатъка от соса на Харди — смесица от вино, чесън и копър.