Право на милосърдие

Нямаше го у дома. Къщата беше тъмна, също като снощи.

Тя паркира малко по-надолу, под няколко дървета, по-далеч от уличната лампа. Остана облегната на колата си, извърнала глава на север, към собствения си квартал. Стараеше се да не мисли.

Еджууд завършваше със стръмна, почти отвесна скала. От мястото ѝ се виждаха задните дворове на къщите, разположени на петдесетина метра по-ниско, по-нататък светлееха последните етажи на високите сгради по Парнас. През един от отворените прозорци се виждаха двама голи мъже, които нежно се прегръщаха…

Пак захладня. От запад подухна студен вятър, но рибарския пуловер беше надеждна защита срещу него. Сара все пак уви ръце около раменете си и погледна вдясно, където започваше стръмната улица-стълба, носеща името Фарнсуърт. Над главата ѝ плесна с криле невидима кукумявка, веднага след това откъм стълбите се разнесоха стъпки.

Беше напуснала жилището си набързо, без оръжие. Затова неволно се оттегли навътре, към дъното на улицата, без да изпуска от поглед стълбите, по които се приближаваха ритмичните стъпки на човек, който бяга за здраве.

Без да си дава сметка откъде дойде увереността ѝ, Сара излезе на светло и пристъпи към парапета. Той я видя и се закова на място, дишайки тежко. Раменете му изведнъж се отпуснаха, главата му клюмна. Сякаш най-сетне се признаваше за победен. Миг по-късно вдигна ръце с дланите нагоре и тихо попита:

— Арестуван ли съм?

Това ѝ прозвуча толкова странно, че тя се разсмя на глас.

— Какво правите?

Трябваше му цяла минута, за да схване същността на въпроса ѝ.

— Опитвам се да поддържам форма. Да избягам от тази… — ръката му направи неопределено движение: — … от тази лудост. — Все още дишаше тежко. — Тези стълби са сериозно изпитание… Бас държа, че са повече от сто, но кой ще ги брои? — Очите му отново се върнаха върху лицето ѝ: — Е, след като не съм арестуван…

— Предполагам, че най-сетне съм тук без връзка със службата — пристъпи една крачка към него тя. — Просто си помислих, че може би ви е останало малко от онова вино…

Мълчаливо тръгнаха нагоре към къщата, крачейки по средата на улицата.

Вътре той запали само аплиците на стената, после дръпна завесата от панорамния прозорец, зад който блеснаха светлините на Ийст Бей.

— Мислех да взема един душ — рече и махна по посока на тясната кабинка, която играеше ролята на баня. — Но там не мога да се преоблека…

Тя се завъртя в стола и взе някакво списание.

— Няма да гледам.

След душа той отвори бутилка червено вино и напълни чашите. Настаниха се в двата края на дивана.

Греъм отново бе в обичайната си униформа: бос, с торбести шорти за бягане и памучна тениска. Сара бе подвила крака под себе си — така, както си беше с маратонките.