Право на милосърдие

— Но нито веднъж не слязохте, така ли?

— Бях сигурен, че го мразя. — Остана в противоположния край на помещението, придърпа един кухненски стол и го възседна наопаки. — Дори и след писмото…

— Не постави ли то началото на връзката между вас?

Той се замисли само за миг:

— След него го видях веднъж, във Виро. Не се получи. Държах се гадно. Мисля, че това е най-голямата ми дарба — да се държа гадно…

— Гадняр — промълви Сара, после, осъзнала как ще му прозвучи това, побърза да добави: — Имам предвид само дефиницията.

— Такъв бях, дефиницията няма значение — сви рамене Греъм. — След като прочетох писмото му реших, че трябва да се разтоваря пред някого. Че това ще ми донесе облекчение. Баща ми беше най-подходящия обект, тъй като именно той бе причинил толкова мъки на семейството ми… А после ми пише едно хубаво и прочувствено писмо — очевидно разчитайки на чувствителната ми душа! Реших, че не само ще му кажа какво мисля, но и хубавичко ще го ступам!

— В буквалния смисъл? — изви вежди Сара. — Наистина ли го ударихте?

— Не, но май трябваше да го направя. Казах му, че е мръсник и гадняр, който има нахалството да прави опити за контакт…

Според Сара младият мъж изобщо не си даваше сметка, че е станал и развълнувано крачи напред-назад.

— Сякаш беше сигурен, че може да ни накара да забравим миналото, да забравим гадната му постъпка. Дали пък не е очаквал, че ще му простя? Че ще го приема с отворени обятия? Живей си живота, Сал, но не се докосвай до моя! — това исках да му изкрещя. — Нямам желание да те накарам да се чувстваш по-добре — нито сега, нито когато и да било! Не ме интересува как се чувстваш, нямам никакво намерение да ти ставам приятел! Мразя те, човече! Нима не виждаш, че не мога да те понасям?

И наистина крещеше. После се овладя, тишината в малкото помещение изведнъж ги засмука като вакуум.

Греъм дишаше тежко, очите му се плъзнаха по посока на Сара, после отново побягнаха встрани.

— Да, набих го… — промълви на пресекулки той. — Спуках го от бой!

Тя не каза нищо. Той пристъпи към умивалника в бокса, наплиска лицето си с вода и тихо промълви:

— Извинете…

— А той какво направи? Как реагира?

Греъм се облегна на кухненския плот и скръсти ръце, масивните му рамене леко увиснаха.

— Каза, че съм прав. Разплака се… А аз се зарадвах, че плаче. Каза, че ужасно съжалява… — Лицето му се разкриви в мъчителна гримаса: — А аз, както можеше да се очаква, студено му заявих, че съжалението не е достатъчно… Че проклетото му съжаление не променя нещата…

Тя помълча малко.

— А после какво стана?

— Тръгнах си.

— А как тогава…

— Това стана по-късно…